– Ако ми дадете карта – казва глухо близо до бузата ми, – ще отбележа убежищата на безкастовите.
Челото му, опряно в моето, е сухо и прохладно. Мускулите по цялото тяло ме болят, сигурно са били сковани, докато ме е държал серумът на Джанийн.
Тобиас отстъпва и сплита пръсти с моите, докато изменниците на Безстрашните не го откъсват от мен и не го отвеждат в неизвестна посока. Ръката ми тежко пада върху масата. Вече не се мятам в ремъците. Единственото, което искам, е да спя.
– И след като така и така си тук… – казва Джанийн, когато Тобиас и конвоят му излизат. После вдига поглед и забива воднистите си очи в един от Ерудитите. – Намери го и го доведи.
После отново свежда поглед към мен.
– Докато спиш, ще извършим кратка процедура, за да изясним някои неща за твоя мозък. Няма да е болезнена. Преди това обаче… Обещах да те държа в течение за всичко относно процедурите. Ето защо смятам за редно да знаеш кой точно ще ми асистира. – Тя леко се усмихва. – Също така кой ми каза за твоите наклонности към три от кастите и откъде ни хрумна да включим майка ти в последната симулация, за да я направим по-ефективна.
Тя поглежда към вратата. Вече усещам действието на успокоителното и контурите на всичко пред очите ми леко се размазват. Аз също поглеждам през рамо и в мъглата на дрогирания си мозък го виждам.
Кейлъб.
32
Събуждам се от болка в главата. Опитвам се пак да заспя – изпитвам известен покой поне докато спя – но образът на Кейлъб до вратата отново и отново изниква пред мен, съпроводен от крясъците на врани.
Как така нито веднъж не се замислих от къде на къде Ерик и Джанийн знаят за моята наклонност към три от кастите?
Как така не ми дойде на ума, че само трима души на този свят го знаят: Тори, Кейлъб и Тобиас.
Главата ми пулсира. Вече нищо не разбирам. Защо Кейлъб ще ме предава? Чудя се кога ли е станало – дали след симулационната атака? Или след бягството от базата на Миротворците? А може още по-рано – когато баща ми е бил още жив? Кейлъб каза, че е напуснал Ерудитите, когато разбрал какво замислят – дали ни излъга?
Така трябва да е било. Опирам длан на челото си. Брат ми предпочете кастата пред кръвната връзка. За това сигурно има причина. Тя трябва да го е заплашила. Или го е заставила по някакъв начин.
Вратата се отваря. Не вдигам глава, нито отварям очи.
– Дървената. – Това е Питър, разбира се.
– Какво? – Ръката ми пада от лицето и повлича кичур коса. Поглеждам го с ъгълчето на окото. Косата ми никога досега не е била толкова мазна.
Питър оставя край леглото бутилка вода и сандвич. Само при мисълта за храна ми се повдига.
– Настъпи ли вече мозъчната смърт? – пита.
– Едва ли.
– Не бъди толкова сигурна.
– Ха-ха – отвръщам. – От колко време спя?
– Близо ден. Трябва да те заведа на баня.
– Само ако споменеш нещо от рода на колко отчаяно се нуждая от баня – казвам уморено – ще те фрасна в окото.
Когато надигам глава, стаята се завърта около мен, но все пак успявам да стъпя на пода и да се изправя. Двамата с Питър тръгваме по коридора. Когато завиваме към баните, в другия край се появяват някакви хора.
Един от тях е Тобиас. Мога да предвидя къде точно ще се пресекат пътищата ни – между мястото, на което се намирам, и вратата на килията. Гледам втренчено, но не него, а там, където ще бъде, когато посегне за ръката ми, както направи предишния път. Кожата ми е изтръпнала в очакване. Ще мога пак да го докосна, дори и само за секунда.
Шест стъпки, докато се разминем. Пет стъпки.
На четири крачки от мен обаче Тобиас спира. Тялото му изведнъж натежава и това сварва конвоя от изменници на Безстрашните неподготвен. Хватката на войника, който го държи, отслабва за секунда и Тобиас се свлича на пода.
После рязко се претъркулва настрани. Стрелва се напред. Измъква пистолета от кобура на по-ниския от Безстрашните.
Пистолетът стреля. Питър отскача, превит надясно, повличайки ме със себе си. Главата ми се плъзва по стената. Устата на охранителя от Безстрашните е отворена – сигурно крещи. Аз обаче не го чувам.
Тобиас силно го рита в корема. Безстрашната в мен се възхищава на кондицията му – идеална – и на скоростта, с която действа – невероятна. После той се обръща и насочва пистолета към Питър. Питър обаче вече ме е пуснал.
Тобиас ме хваща за дясната ръка, помага ми да се изправя и хуква да бяга. Тичам след него и плета крака. Всеки път щом стъпя на земята, болка цепи главата ми, но не мога да спра. Преглъщам сълзите. „Тичай“, заповядвам на себе си, сякаш това може някак да ме облекчи. Ръката на Тобиас е груба и силна. Оставям се да ме издърпа зад ъгъла.