– Тобиас – изхриптявам.
Той спира и се обръща към мен.
– О, не – казва, погалвайки бузата ми с върха на пръстите. – Хайде, качи се на гърба ми.
Навежда се, а аз обвивам ръце около врата му и заравям лице между плешките. Той ме вдига без усилие и прихваща краката ми с лявата си ръка. С дясната все още стиска пистолета.
Отново побягва и въпреки тежестта на тялото ми, пак е бърз. „Как може някога да е бил Аскет“, размишлявам замаяно. Всичко в него сякаш е нарочно създадено за бързина и смъртоносна прецизност. Но не и сила, не точно сила – той е умен, но не силен. Само толкова, колкото да ме носи.
Коридорите са празни, но няма още дълго да е така. Скоро от всички ъгли на сградата срещу нас ще се втурнат Безстрашни и ние ще се озовем в капана на този бял лабиринт. Питам се как Тобиас ще мине през редиците им.
Вдигам глава в мига, когато той префучава покрай изхода.
– Тобиас, пропусна го.
– Кое… съм пропуснал? – произнася между две вдишвания той.
– Изхода.
– Няма да правим опит за бягство. Ще ни застрелят – казва. – Вместо това… ще потърсим нещо.
Щях да помисля, че сънувам, ако болката в главата ми не беше толкова силна. Обикновено сънищата ми са лишени от логика и здрав смисъл. Щом няма да бягаме, защо ме взе със себе си? И какво се кани да прави, щом няма да ни освободи?
Когато попадаме в широк коридор със стъклени витрини от двете страни, през които се виждат офиси, той спира толкова рязко, че едва не ме изпуска. Ерудитите седят като вкаменени по бюрата си и ни гледат. Тобиас не им обръща внимание. Погледът му, поне доколкото виждам, е втренчен в една врата в дъното на коридора. Надписът върху нея гласи КОНТРОЛНА ЗАЛА – А.
Тобиас претърсва всеки ъгъл на помещението, после стреля в камерата, окачена в дясната част на тавана. Камерата пада. Той стреля в камерата на тавана отляво. Обективът ѝ се пръска на парчета.
– Сега можеш да слезеш – казва. – Повече няма да тичаме, обещавам.
Свличам се от гърба му и го хващам за ръка. Той тръгва към една затворена врата, покрай която сме минали преди малко, и двамата попадаме в килер. Хлопва вратата зад нас и подпира дръжката със счупен стол. Обърната съм към него, а отзад ме подпира лавица, отрупана с хартия. Над главите ни примигва синя светлина. Очите му почти жадно оглеждат лицето ми.
– Нямам много време, затова ще карам направо – казва.
Кимвам.
– Не съм дошъл тук със самоубийствена мисия – продължава. – Пристигнах по две причини. Първата е да открия двете главни контролни зали на Ерудитите. Така при атаката ще знаем къде да ударим най-напред и да унищожим цялата база данни на симулацията, за да не може да активира предавателите в Безстрашните.
Това обяснява защо бягахме, без да се спасим. Целта е била да открием контролната зала в дъното на коридора.
Гледам го, все още замаяна от случилото се през последните няколко минути.
– Втората – продължава, кашляйки – е да се уверя, че още се държиш, защото имаме план.
– Какъв план?
– Според един от вътрешните ни информатори екзекуцията ти е насрочена приблизително за след две седмици, считано от днес – казва. – Това съвпада с датата на следващата симулация на Джанийн за разкриване на Дивергенти. Затова след четиринайсет дни безкастовите, верните на кастата Безстрашни и Аскетите, които желаят да се сражават, ще нападнат централата на Ерудитите и ще им отнемат най-ценното оръжие – компютърната система. Това означава, че ще сме по-многочислени от изменниците на Безстрашните, а следователно и от Ерудитите.
– Но ти издаде на Джанийн убежищата на безкастовите.
– Така е. – Той леко се мръщи. – Това е проблемът. Но както и двамата знаем, много от безкастовите са Дивергенти. Когато тръгвах насам, повечето вече се насочваха към сектора на Аскетите, така че само някои убежища ще пострадат. И пак ще останат достатъчно хора, за да участват в нападението.
Две седмици. Ще изтърпя ли още две седмици? Аз и сега съм толкова изтощена, че едва стоя на краката си. Дори спасението, което предлага Тобиас, едва стига до съзнанието ми. Не искам да съм свободна. Искам да спя. Искам всичко това да свърши.
– Аз няма… – Думите ме задавят и аз се разридавам. – Аз не мога… да издържа… толкова дълго.
– Трис – строго казва той. Никога не ме е глезил. А така ми се иска поне веднъж да ме поглези. – Налага се. Трябва да го изтърпиш.
– Защо? – Въпросът тръгва от стомаха и се изтръгва от гърлото ми като стенание. Иска ми се да забарабаня по гърдите му с юмруци, да избухна като неразумно малко дете. По бузите ми се стичат сълзи. Давам си сметка, че се държа нелепо, но не мога да се овладея. – Защо се налага да го търпя? Защо поне веднъж някой друг не направи нещо? Ами ако не искам това повече да продължава?