Той ми е брат, но в момента искам да го разкъсам на парчета.
Вместо това обаче отново сядам. Нито едно отмъщение няма да премахне болката от неговото предателство. От това ме боли всяка частица от тялото. Притискам пръсти до гърдите си, за да разсея част от болезненото напрежение в тях.
Тъкмо бърша влагата от очите си, когато в стаята нахлуват Джанийн и нейната армия от учени Ерудити и изменници на Безстрашните. Преглъщам сълзите, за да не разбере, че плача. Тя обаче само бегло ме поглежда.
– Хайде да видим резултатите! – обявява тя. Кейлъб, вече застанал пред мониторите, натиска нещо и те оживяват. Върху тях се появяват думи и цифри, които не разбирам.
– Открихме нещо изключително любопитно, госпожице Прайър. – Никога досега не съм виждала Джанийн толкова радостна. Тя почти се усмихва, макар и криво. – Вие имате изобилие от един определен вид неврони, наречени просто огледални неврони. Някой ще обясни ли на госпожица Прайър каква точно е функцията на огледалните неврони?
Учените Ерудити до един вдигат ръка. Джанийн посочва една по-възрастна жена отпред.
– Огледалните неврони се активират, когато някой извършва конкретно действие и когато наблюдава друг да извършва същото действие. Те ни позволяват да имитираме определено поведение.
– И какво още? – Джанийн оглежда своя „клас“, също както правеха моите преподаватели от Горно ниво. Друг Ерудит вдига ръка.
– Огледалните неврони са причината да учим езици, да разгадаваме намеренията на другите, съдейки по тяхното поведение, хм… – Той въси вежди. – И да изпитваме съчувствие.
– А още по-точно – продължава Джанийн, като този път ми се усмихва толкова широко, че около устата ѝ се появяват бръчки, – ако някой има толкова много и силно изразени огледални неврони, той е лесно приспособим – владее умението да подражава на останалите според ситуацията, а не е неподдаваща се на промяна личност.
Сега разбирам защо се усмихва. Имам чувството, че черепната ми кутия се е отворила и всички тайни на съзнанието ми са се изсипали на пода пред мен.
– Човек с лесно приспособима индивидуалност – продължава тя – вероятно би проявил наклонности към повече от една каста, не е ли така, госпожице Прайър?
– Вероятно – отговарям. – Сега, ако откриеш симулация, която да потиска тази определена способност, най-накрая всичко това ще свърши.
– Всяко нещо с времето си. – Тя замълчава. – Трябва да призная, че съм малко объркана от това колко си нетърпелива за собствената си екзекуция.
– Изобщо не е така. – Затварям очи. – Не се прави на объркана. – Въздъхвам. – Мога ли вече да се връщам в килията?
Сигурно изглеждам безразлична, но в действителност не е така. Искам да се прибера в килията, за да се нарева на спокойствие. Обаче нямам намерение да се издавам пред нея.
– Не се отпускай прекалено – весело изчуруликва тя. – Скоро ще пробваме серум на истината.
– Добре – казвам. – Както искаш.
+ + +
Някой ме разтърсва за рамото. Подскачам в просъница с широко ококорени очи и трескав поглед. Виждам Тобиас, коленичил до мен. Носи яке като изменниците на Безстрашните, а едната страна на главата му е покрита с кръв. Кръвта се стича от раната на ухото му – горната половина на ушната мида липсва. Потръпвам.
– Какво има? – питам.
– Ставай. Трябва да бягаме.
– Още е рано. Не са минали две седмици.
– Няма време да ти обяснявам. Хайде.
– Божичко, Тобиас.
Сядам в леглото, прегръщам го и притискам лице в шията му. Ръцете му ме обгръщат и той ме притиска към себе си. По тялото ми се разлива топлина и чувство на облекчение. Щом той е тук, значи съм в безопасност. Кожата му става хлъзгава от сълзите ми.
Той става и ми помага да се изправя на крака. Раната в рамото започва да пулсира.
– Подкреплението ще пристигне всеки момент. Хайде.
Оставям се да ме изведе от килията. Преминаваме първия коридор без усложнения, но във втория се натъкваме на охрана от Безстрашни – млад мъж и жена на средна възраст. Тобиас стреля два пъти още преди да мигна и двамата са улучени – единият в главата, другият в гърдите. Жената, която е простреляна в гърдите, се блъска в стената, но не е мъртва.
Продължаваме. По един коридор, после по друг – всички си приличат. Тобиас не изпуска ръката ми нито за миг. След като навремето хвърли ножа така, че само леко да одраска ухото ми, значи може да улучи безпогрешно и войниците на Безстрашните, ако ни причакват в засада. Прескачаме повалени тела – вероятно на охранителите, които Тобиас е избил на идване – и най-накрая стигаме аварийния изход.