Тобиас пуска ръката ми, за да отвори вратата и противопожарната аларма започва да реже слуха ми, но ние продължаваме да тичаме напред. Едва си поемам въздух, но не ми пука, защото най-после ще се спася и този кошмар ще приключи. Внезапно ми причернява пред очите, сграбчвам ръката на Тобиас и я стискам здраво, за да ме води нататък по стълбището.
Стъпалата надолу свършват и аз отварям очи. Тобиас тъкмо се кани да отвори външната врата, но аз го спирам.
– Трябва… да си поема въздух…
Той спира, а аз се превивам и опирам ръце на коленете. Рамото ми пулсира. Свивам вежди и го поглеждам.
– Хайде, давай да се махаме от тук – настоява той.
Стомахът ми се свива. Поглеждам го в очите. Те са тъмносини със светлосиня точица в десния ирис.
Хващам брадичката му и го придърпвам към себе си, целувам го бавно и с въздишка се отдръпвам.
– Не можем да се махнем от тук – казвам. – Това е симулация.
Той хваща дясната ми ръка и ме дръпва да се изправя. Истинският Тобиас не би забравил раната в дясното ми рамо.
– Какво? – въси вежди насреща ми той. – Не смяташ ли, че щях да разбера, ако съм подложен на симулация?
– Ти не си подложен на симулация. Ти си симулацията. – Вдигам поглед и казвам високо: – Ще трябва повече да се постараеш, Джанийн.
Сега остава само да се събудя. Знам как – правила съм го и преди, в моята зона на страха, когато разбих стъкления резервоар само като опрях длан в стената му; или пък когато накарах в тревата да се появи пистолет, с който да разпръсна връхлитащото ме ято птици. Вадя нож от джоба си – нож, който само преди миг не е бил там – и си пожелавам кракът ми да е твърд като диамант.
Забивам ножа в бедрото си и острието се огъва.
+ + +
Събуждам се със сълзи на очи. Събудил ме е вбесеният крясък на Джанийн.
– Какво е това? – Тя измъква пистолета на Питър от ръката му, прекосява стаята и опира дуло в челото ми. Тялото ми се вкаменява, по него пропълзява мраз. Тя няма да ме застреля. Аз съм проблем, който все още не може да разреши. Тя няма да ме застреля.
– Какво е това, което ти подсказа за симулацията? Казвай! Казвай, или ще те убия!
Бавно се надигам от мястото си, изправям се на крака и още по-силно притискам чело в хладното дуло.
– Въобразяваш си, че ще ти кажа? – отвръщам. – Искаш да ти повярвам, че ще ме убиеш, без да си разбрала отговора на тази загадка, така ли?
– Глупачка! – просъсква тя. – Въобразяваш си, че всичко се свежда до теб и твоя ненормален мозък ли?! Изобщо не става дума за теб. Нито за мен. Трябва да запазим града от хората, които искат да го превърнат в ад!
Събирам последни сили и се хвърлям срещу нея, вкопчвам се в първото, което ми попада и забивам дълбоко нокти. Тя изпищява с цяло гърло и този звук подпалва пожар в кръвта ми. Удрям я силно в лицето.
Две ръце ме хващат здраво, дръпват ме далече от нея и нечий юмрук се стоварва в лицето ми. Изохквам и пак се хвърлям към нея, но Питър ме държи на разстояние.
– Болката няма да ме принуди да ти кажа. Нито серумът на истината. Нито симулациите. Имунизирана съм срещу всичко това.
Носът ѝ кърви, по бузите и шията ѝ има следи от моите нокти, които почервеняват от бликналата кръв. Тя ме поглежда, опипвайки подутия си нос, разчорлената коса, а ръката ѝ трепери.
– Ти се провали. Не можеш да ме контролираш – крещя толкова силно, че чак гърлото ме боли. Преставам да се съпротивлявам на Питър и клюмвам на гърдите му. – Никога няма да успееш да ме контролираш.
Разсмивам се безрадостно, с ярост. Наслаждавам се на сгърченото ѝ лице, на омразата в погледа ѝ. Доскоро тя беше като машина, студена и безчувствена, водена единствено от логиката. Но аз я счупих.
Аз я счупих.
34
Щом излизаме в коридора, преставам да се нахвърлям срещу Джанийн. Тялото ми пулсира от болка по местата, където ме е удрял Питър, но тя бледнее пред усещането за триумф, от което бузите ми горят.
Питър ме съпровожда до килията, без да отрони и дума. Стоя дълго време в средата на помещението, вперила поглед към камерата в далечния ляв ъгъл. Кой ли е този, който ме наблюдава през цялото време? Дали са изменниците на Безстрашните, които ме пазят, или Ерудитите, които ме изучават?
Когато руменината се оттегля от бузите ми и болката поутихва, лягам.
Щом затварям очи, се появяват образите на моите родители. Веднъж, когато бях на единайсет, се застоях пред вратата на спалнята им, за да ги погледам как заедно оправят леглото. Татко се усмихваше на мама, докато постилаха и опъваха чаршафите в съвършен синхрон. По погледа му разбрах, че тя му е по-скъпа дори от самия него.