Нито сянка на егоизъм или недоверие не помрачаваше вярата му в нейната доброта, както често се случва при повечето от нас. Вероятно такава любов е възможна единствено между Аскети. Не знам.
Моят баща: роден като Ерудит, съзрял като Аскет. Често му беше трудно да живее с изискванията на избраната от него каста, както е сега и с мен. Но той се стараеше да ги приеме и разпознаваше искреното себеотрицание, когато се случеше да го срещне.
Притискам възглавницата към гърдите си и заравям лице в нея. Не плача. Само ме боли.
Скръбта не е така непоносима като вината, затова пък ти отнема много повече.
+ + +
– Дървената.
Трепвам и се събуждам, ръцете ми още стискат възглавницата. Там, където лицето ми е опирало дюшека, сега има мокро петно. Сядам и изтривам очи с върховете на пръстите.
Веждите на Питър, които обикновено са вдигнати насред челото, сега са свъсени.
– Какво е станало? – Каквото и да е, не е нещо добро, мисля си.
– Екзекуцията ти е планирана за утре сутрин в осем часа.
– Моята екзекуция ли? Но тя… Нали тя още не е разработила точната симулация. Не е възможно…
– Каза, че ще продължи експериментите с Тобиас вместо с теб – отговаря Питър.
Единственото, което мога да кажа в този момент, е „О!“.
Сграбчвам дюшека и започвам да се люлея напред-назад, напред-назад. Утре животът ми ще приключи. Тобиас може и да оцелее, за да дочака атаката на безкастовите. Безстрашните ще си изберат нов лидер. Оставената от мен празнина лесно ще бъде запълнена.
Кимвам. Вече нямам семейство, нито силна връзка с когото и да било, няма да е голяма загуба.
– Сигурно ще мога да ти простя, че се опита да ме убиеш по време на инициацията – казвам. – Вероятно бих могла.
И двамата мълчим известно време. Представа нямам защо му казах това. Може би защото е истина, а тази нощ е нощта на откровенията. Сега ще съм честна, безкористна и смела. Дивергент.
– Не съм те молил за това – отвръща той и ми обръща гръб, тръгвайки си. След това обаче спира до вратата и казва: – Сега е 9,24.
Като ми казва точния час, той извършва дребна измяна към Ерудитите, което в същото време е обичайна проява на храброст. Може би за първи път виждам Питър да се държи като истински Безстрашен.
+ + +
Утре ще умра. Отдавна не съм била толкова сигурна в нещо, ето защо приемам това като дар. Тази нощ – нищо. Утре – каквото и да е онова, което е отвъд живота. А Джанийн все още не знае как да контролира Дивергентите.
Когато сълзите потичат, притискам възглавницата към гърдите си и им се оставям. Плача отчаяно като малко дете, докато лицето ми започва да гори и май започва да ме втриса. Може и да се преструвам на храбра, но всъщност не съм.
Предполагам, че сега е моментът да поискам прошка за всичко, извършено от мен, но знам, че списъкът така и ще остане недовършен. Пък и не вярвам, че онова отвъд живота, каквото и да е то, зависи от стриктното изброяване на извършените грехове – това много напомня теорията на Ерудитите за живота след смъртта: само прецизност и никакви чувства. Не вярвам, че каквото и да идва след смъртта, то има връзка с делата ми приживе.
По-добре да постъпя така, както са ме учили Аскетите: да се отвърна от себе си, да насоча мислите към отвъдното и да се надявам, че каквото и да следва, ще съм по-добре, отколкото в момента.
Усмихвам се леко. Ще ми се да можех да кажа на моите родители, че ще умра като Аскет. Мисля, че биха се гордели с мен.
35
На сутринта обличам чистите дрехи, които са ми дали: черен панталон – прекалено широк, но на кого му пука – и черна риза с дълъг ръкав. Никакви обувки.
Времето още не е дошло. Установявам, че съм сплела пръсти и съм навела глава. Татко правеше същото понякога сутрин, преди да седне на масата за закуска. Така и не го попитах защо. Въпреки това искам още веднъж да се почувствам като дъщеря на баща си, преди… така де, преди всичко да приключи.
След няколко секунди мълчание Питър казва, че е време да вървим. Почти не ме поглежда, а се е втренчил намръщено в отсрещната стена. Предполагам, че би било прекалено да поискам да видя нечие приятелско лице тази сутрин. Ставам и двамата заедно поемаме по коридора.
Пръстите ми са студени. Стъпалата ми залепват за плочките на пода. Завиваме зад ъгъла и аз долавям приглушени гласове. Отначало не разбирам какво казват, но когато наближавам, започвам да различавам отделни думи.