— А кой тогава е освободил господаря? — извика недодяланият мъжага в лицето на умиращия си сънародник. — Кой му е помогнал да се отвърже?
Философът понечи да му отговори, но силната струя кръв, която бликна от устата му и плисна по палубата, задави гласа му, Еврилохос се олюля, улови се за пейката, но никой не му подаде ръка, и той, като направи голяма дъга, падна покрай вдигнатите весла право в морските дълбини. Няколко акули веднага го разкъсаха. Белите им кореми блеснаха под повърхността на водата. Олимпия почна да чете жертвена молитва. Всички я помнеха. Молеха се още от малки, когато свещениците принасяха в жертва на разгневените богове гълъбица или плодове. Внимателно оставиха оръжието. Може би разгневените същества ще се успокоят, може би ще им позволят да заминат.
— По веслата! — извика заповеднически Семпер, когато молитвата свърши. Нареди да ускорят ритъма на гребането. За днес отмени нощната почивка. Тази паплач ще стигне в Рим с изкривени гърбове. Но затова пък ще ги приучи към набожност. Забърза към кормилото. Зад себе си чуваше само ускорените звуци на флейтата на тибицена и плющенето на хортаторовия камшик. Корабът се понесе напред като състезателен кон. Останалите мъже сгънаха платната. Олимпия прибра с тях оръжието на долната палуба. Скоро се върна при Семпер на кормилото. Неговата спасителка. Най-умната хетера. И най-набожната.
— Ще наредя да построят в Рим храмове на сирените — каза й развълнувано Семпер. Ще им се моля всеки ден. Ти ми отвори очите… — Тя се усмихна тайнствено. — Но как разбра какво се подготвя? Как ти хрумна да ме освободиш, въпреки че за това те очакваше наказание?
— Чух те — отвърна спокойно тя.
— Но нали ти самата поиска всички да си запушат ушите с восък? Нали ти най-много се страхуваше от сирените?
Тя се засмя:
— И аз не вярвам в сирените, Семпер. Но вярвам в страха от тях.
Мъжете на палубата се навеждаха над веслата си, без нито един от тях да се осмели да погледне към кормилото.