— Смятам да построя Дом на познанието тук.
Това бях казала на Мерей, преди да замине от Мевана като се надявах, че то щеше да я привлече обратно, надявах се, че щеше да обедини влечението си с моето.
Почувствах погледът на Картие да се измества към мен и се обърнах на седлото, за да го срещна.
— Искам само най-добрите ариали да преподават на възпитаничките ми — продължих. — Знаеш ли къде мога да намеря такива?
Вятърът разроши косата му, когато ми се усмихна; среднощно пламъче проблесна в очите му, когато прие предизвикателството ми:
— Познавам един.
— Кажи му да кандидатства веднага.
— Не се безпокой. Ще кандидатства.
Усмихнах се и смушках коня си да побърза, оставяйки Картие да ме настигне по пътя.
Питах се дали можех наистина да го постигна, да построя първия Дом на познанието в Мевана, да вдъхновя влеченията към изкуството в една земя на воини. Когато ми се струваше предизвикателно и имах чувството, че се опитвам да избутам неподатлив камък, си представих група мевански момичета с будни, блеснали погледи, които стават адепти на науките, момичета, които носеха мечове на хълбоците си под сини наметала. Представях си как откъсвам избраните за тях съзвездия от небето и осъзнах, че по време на слънцестоенето Картие е бил прав; аз бях както учител, така и историк, и ми предстоеше да проправя пътя си.
Ще въздигна този Дом. Прошепнах обещанието си на вятъра точно когато чух коня на Картие да идва в лек галоп зад мен, скъсявайки разстоянието помежду ни.
Забавих ход съвсем малко, за да го оставя да ме настигне.
Над нас спокойно пламтяха звездите. Светлината им ме упътваше към дома.