— Коя област на изкуството те привлича най-много, Бриена? — попита тя, привличайки вниманието ми обратно към себе си. — Или навярно имаш естествена склонност към една от тях?
Светци небесни, не знаех. Трескаво оставих ума си да ги изреди отново… изобразително изкуство… музика… драматично изкуство… духовитост… науки. Откровено казано, не притежавах никакви естествени наклонности, никакъв вроден талант, за която и да е област на изкуствата. Затова изтърсих първата, която ми хрумна:
— Изобразително изкуство, мадам.
И тогава, за мое стъписване, тя отвори едно чекмедже пред себе си и извади чисто квадратно парче пергамент и молив. Остави го в ъгъла на писалището си, точно пред мен.
— Нарисувай ми нещо — даде ми знак Вдовицата.
Устоях на подтика да погледна към дядо, в противен случай измамата ни щеше да бъде разкрита на мига. Той знаеше, че не съм художничка, аз — също, и въпреки това взех онзи молив, сякаш бях.
Поех си дълбоко дъх и си помислих за нещо, което обичах; помислих си за дървото, което растеше в задния двор на сиропиталището стар дъб с издължен ствол и клони, по който обожавахме да се катерим. И затова си казах… всеки може да нарисува дърво.
Рисувах го, докато Вдовицата разговаряше с дядо ми; и двамата се опитваха да ми предоставят известно уединение и спокойствие. Когато свърших, оставих молива и зачаках, взирайки се в творението, което бе създала ръката ми.
Изображението бе жалко. Нищо подобно на образа, който си представях наум.
Вдовицата се взираше внимателно в рисунката ми; забелязах как челото й се сбръчка в неодобрителна гримаса, но погледът й беше непроницаем.
— Сигурна ли си, че желаеш да изучаваш изобразително изкуство, Бриена? — В тона й нямаше осъдителна нотка, но усетих вкуса на лекото предизвикателство в сърцевината на думите й.
За малко да й кажа „не“, да призная, че мястото ми не беше тук. Но когато си помислих да се върна в сиропиталището, когато си представих, че щях да стана кухненска прислужница или готвачка, каквито в крайна сметка ставаха всички момчета в сиропиталището, осъзнах, че това беше единственият ми шанс за по-добро бъдеще.
— Да, мадам.
— Тогава ще направя изключение за теб. Вече имам пет момичета на твоята възраст, които посещават Магналия. Ти ще станеш шестата възпитаничка и ще изучаваш областта на изобразителното изкуство под наставничеството на мистрес Солийн. Ще прекараш тук следващите седем години, ще живееш с твоите сестри-възпитанички, ще учиш, растеш и се подготвяш за седемнайсетото си лятно слънцестоене, когато ще бъдеш посветена и ще се сдобиеш с покровител. — Тя направи пауза и аз се почувствах опиянена от всичко, което току-що бе изсипала върху мен. — Това звучи ли ти приемливо?
Примигнах, а после изрекох със запъване:
— Да, да, наистина, мадам!
— Много добре. Мосю Паке, трябва да доведете Бриена отново в деня на есенното равноденствие заедно със сумата за обучението й.
Дядо побърза да се изправи и да й се поклони; облекчението му бе като силен ароматен одеколон в стаята.
— Благодаря ви, мадам. Развълнувани сме! Бриена няма да ви разочарова.
— Не, не мисля, че ще го стори — каза Вдовицата.
Изправих се и направих неумел реверанс, тръгвайки след дядо към вратите. Но точно преди да се върна в коридора, погледнах назад към нея.
Вдовицата ме наблюдаваше с печален поглед. Бях само момиче, но познавах това изражение. Каквото и да й бе казал дядо ми, я беше убедило да ме приеме. Заслугата за влизането ми не беше моя, не се основаваше на потенциала ми. Името на баща ми ли й бе повлияло? Името, което не знаех? Въпреки това, името му имаше ли наистина значение?
Тя вярваше, че току-що ме беше приела по милост, че никога нямаше да разкрия таланта си и да бъда посветена.
В този момент се зарекох да й докажа, че грешеше.
Част първа
Магналия
Седем години по-късно
Едно
Писма и уроци
Късната пролет на 1566 г.
Два пъти седмично Франсоа се криеше сред хвойновите храсти, които цъфтяха край прозореца на библиотеката. Понякога обичах да го карам да чака; той беше дългокрак и нетърпелив, и представата как се спотайва, приведен в някой храст, успокояваше мислите ми. Но до лятото оставаше само седмица и това ме подтикваше да бързам. Освен това беше време да му кажа. От тази мисъл пулсът ми затуптя бясно, докато влизах в тихите следобедни сенки на библиотеката.
Кажи му, че това ще бъде последният път.