Франсоа най-сетне отстъпи и ми подаде пликовете. Онзи от дядо пъхнах право в джоба си, а този на Франсоа остана в пръстите ми.
— Защо си писал на деърински? — попитах, забелязвайки нечетливия му почерк, с който беше надраскал адреса. Беше използвал езика на Мевана, северното владение на кралицата. На Сибил, моето слънце и моята луна, моят живот и моята светлина. Едва не избухнах в смях, но го удържах точно навреме.
— Не го чети! — възкликна той; по вече изгорелите му от слънцето бузи изби руменина.
— Отгоре на плика е, глупчо. Разбира се, че ще го прочета.
— Бриена…
Той посегна към мен и аз тъкмо се наслаждавах на шанса най-накрая да го подразня, когато чух вратата на библиотеката да се отваря. Знаех, че е Картие, без да се налага да поглеждам. В продължение на три години бях прекарвала с него почти всеки ден и душата ми беше привикнала към начина, по който присъствието му безмълвно завладяваше стаята.
Натиках писмото на Франсоа в джоба си заедно с това от дядо, погледнах го с широко отворени очи и понечих да затворя прозореца. Той се забави само с миг. Прещипах пръстите му на перваза. Ясно чух как изскимтя от болка, но се надявах припряното затваряне на прозореца да го скрие от Картие.
— Учителю Картие — поздравих задъхана и се завъртях на пета.
Той не гледаше към мен. Проследих го как оставя кожената си раница на един стол и измъква от нея няколко тома, поставяйки учебниците на масата.
— Няма ли отворен прозорец днес? — попита. Все още не ме беше погледнал в очите. Това може и да беше в мой най-добър интерес, защото почувствах как лицето ми се стопли, и причината не беше в светлината на слънцето.
— Земните пчели са много досадни днес — казах и дискретно хвърлих поглед през рамо, за да проследя как Франсоа бърза надолу по чакълената пътека към конюшните. Познавах правилата на Магналия. Знаех, че не биваше да завързваме романтични отношения, докато се обучавахме. Или, по-точно, да ни хванеха, че имахме такива. Беше глупаво от моя страна да пренасям писмата на Сибил и Франсоа.
Погледнах напред и открих, че Картие ме наблюдаваше.
— Как се справяш с валенианските династии? — Направи ми знак да се приближа до масата.
— Много добре, учителю — казах и заех обичайното си място.
— Да започнем с изреждане на родословието на Дома Рено след първородния син — поиска Картие, като седна на стола срещу моя.
— Дома Рено? — Светците да са ми на помощ, разбира се, че щеше да ми зададе въпрос за обширното кралско родословие, чието запомняне беше жива мъка.
— Това е родословието на нашия крал — напомни той с онзи свой невъзмутим поглед. Бях виждала това изражение върху лицето му много пъти, както и моите сестри-възпитанички; те до една се оплакваха от Картие. Той беше най-красивият от ариалите на Магналия, преподавател по науки, беше и най-строгият. Моята сестра-възпитаничка Ориана твърдеше, че в гърдите му имаше камък. И беше нарисувала негова карикатура, изобразявайки го като човек, изникващ от скала.
— Бриена. — Името ми се търкулна плавно от езика му, докато щракаше нетърпеливо с пръсти.
— Простете ми, учителю. — Опитах се да извикам в паметта си началото на кралския род, но всичко, за което можех да мисля, беше писмото от дядо ми. Защо се беше забавил толкова?
— Разбираш, че науките са най-взискателната част от областите на познанието. — Картие проговори, след като мълчанието ми се беше проточило твърде дълго.
Срещнах погледа му и се зачудих дали се опитваше тактично да намекне, че не притежавах душевната сила за това. Някои сутрини самата аз си мислех същото.
През първата си година в Магналия бях изучавала областта на изобразителното изкуство. Нямах художнически наклонности, а пропилях и следващата година в занимания с музика. Пеенето ми беше под всякаква критика, а под пръстите ми инструментите звучаха като изтезавани животни. През третата си година бях пробвала драмата, докато не открих, че сценичната ми треска беше непреодолима. Така че четвъртата ми година беше посветена на духовитостта; година, изпълнена с ужасно безпокойство, за която се опитвах да не си спомням. След това, когато бях на четиринайсет, застанах пред Картие и го помолих да ме приеме като своя възпитаничка, да ме превърне в магистър на науките за трите години, които ми оставаха в Магналия.
Въпреки това знаех, както и другите ариали, които ме обучаваха, че бях тук заради нещо, което дядо беше казал преди седем години. Не заслужавах да бъда тук. Нямах такива талант и способности като другите пет възпитанички, които обичах като родни сестри. Но навярно точно затова го исках още повече. Стремях се да докажа, че влечението не се получаваше само от естествена дарба, както смятаха някои хора, а можеше да бъде спечелено от всеки, бил той обикновен човек или благородник, дори и да не притежаваше вродено умение.