Дъждът изобщо не спря през всичките четири часа, докато чаках в транзитната зала, и когато излетяхме от Палма, самолетът се друсаше заради плътните дъждовни облаци. Но щом се издигнахме над тях и се насочихме към морето, времето се оправи. Облаците изтъняха и се разкъсаха, разкривайки вечерното небе, обагрено в тюркоазно синьо, а далеч отдолу набръчканото море бе нашарено от ивиците розова светлина на залязващото слънце.
Когато кацнахме, вече беше тъмно. Тъмно и мокро. Като минахме по подвижната стълба под осеяното с ярки южни звезди небе, се долавяше само миризма на петрол, но докато вървях по пистата към светлините на терминала, усетих лек нежен вятър в лицето си. Беше топъл, ухаеше на бор и ми навяваше спомени за многото летни ваканции, които бях прекарала в чужбина.
В този неактивен туристически сезон самолетът отново не беше пълен. Не ми отне много време да мина през митницата и имиграционните, и след като ми подпечатаха паспорта, си взех куфара и влязох в залата за пристигащи пътници.
Там бяха обичайните малки групички чакащи хора, стоящи прави наоколо или седящи, свити апатично на дълги пластмасови скамейки. Спрях и се огледах край себе си, очаквайки Ото да ме забележи, но не можах да видя никой, който да изглежда поне малко като шведски писател, дошъл да ме посрещне. После един мъж се извърна от вестникарската будка. Очите ни се срещнаха през пространството, той сгъна вестника и тръгна към мен, пъхайки го в джоба на сакото си, сякаш повече нямаше да има нужда от него. Беше висок и слаб, с коса, която беше или руса или бяла – невъзможно бе да се разбере на ярката безлична електрическа светлина. Преди да стигне до средата на полирания под, аз се усмихнах колебливо и докато приближаваше, той изрече името ми – Ребека? – с въпросителна интонация, все още не напълно сигурен, че това бях аз.
– Да.
– Аз съм Ото Педерсен.
Стиснахме си ръцете и той направи лек официален поклон. Едва сега видях, че косата му беше съвсем светлоруса, започнала да посивява, а лицето му бе силно загоряло, с тънки и кокалести черти, със суха кожа, осеяна с фини бръчици от дългото излагане на слънце. Очите му бяха много светли и по-скоро сиви, отколкото сини. Беше облечен в поло-пуловер и бежов костюм с множество външни джобове като на куртка за сафари, с отпуснат колан с висяща катарама. Миришеше на афтършейф и изглеждаше толкова чист, сякаш е бил топнат в белина.
След като се открихме, се оказа, че е трудно да намерим какво да си кажем. И двамата бяхме объркани от обстоятелствата на нашата среща и аз осъзнах, че и Ото е също така несигурен в себе си, както и аз. Но той беше много цивилизован и възпитан и се справи със ситуацията, като взе куфара ми и ме попита това ли е всичкият ми багаж.
– Да, това е.
– Тогава, хайде да отидем до колата. Ако искате да изчакате на вратата, аз ще я докарам отпред и ще ви спестя ходенето.
– Ще дойда с вас.
– Тя е ей там, през пътя отсреща, на паркинга.
И ние тръгнахме заедно в тъмнината. Той ме отведе до полупразен паркинг, спря до голям черен мерцедес, отключи го и метна куфара ми на задната седалка. После ми отвори предната врата, за да вляза, преди да мине отпред и да се настани до мен, зад волана.
– Надявам се, че пътуването ви е минало добре – каза той учтиво, докато се отдалечавахме от терминала.
– В Палма малко друсаше. И трябваше да чакам четири часа.
– Да. Няма директни полети по това време на годината.
Аз преглътнах.
– Трябва да ви обясня защо не отговорих на писмото ви. Преместих, се в нов апартамент и го получих едва вчера сутринта. Не ми го бяха препратили, разбирате ли. Беше толкова мило от ваша страна да ми пишете и сигурно сте се чудили защо изобщо не съм ви отговорила.
– Помислих си, че може да се е случило нещо подобно.
Английският му беше перфектен, само прецизните шведски
гласни звуци издаваха произхода му, както и някаква формалност в начина, по който се изразяваше.
– Когато получих писмото ви, много се уплаших… че би могло да е твърде късно.
– Не – каза Ото. – Не е твърде късно.
Нещо в гласа му ме накара да го погледна. Профилът му беше като изрязан с нож на фона на жълтата светлина от подминаваните улични лампи, а изражението му беше неусмихнато и унило.
– Тя… умира ли? – попитах го.
– Да – отвърна Ото. – Да, умира.
– Какво й е?
– Рак на кръвта. Наричат го левкемия.
– От колко време е болна?
– От около една година. Но точно преди Коледа много се влоши. Докторът реши, че трябва да опитаме кръвопреливане и аз я заведох в болницата, за да го направим. Но нямаше полза, тъй като веднага щом я прибрах вкъщи, получи много лошо кървене от носа, и затова трябваше да дойде линейка и да я откара обратно в болницата. Беше там по Коледа и след това й позволиха да се прибере у дома. Тогава ви писах.