– Иска ми се да бях получила писмото навреме. Тя знае ли, че идвам?
– Не, не съм й казал. Вие знаете колко много обича изненадите, но точно толкова мрази и да бъде разочарована. Мислех, че има възможност нещо да се обърка и да не се качите на самолета. – Той се усмихна сдържано. – Но, естествено, вие успяхте.
Спряхме на един кръстопът, за да изчакаме някаква каруца да премине пред нас. Краката на мулето вдигаха приятен шум по прашния път, а на края й се поклащаше един фенер. Ото се възползва от паузата, за да измъкне една пурета от джоба на гърдите на якето си и я запали със запалката от таблото. Каруцата премина и ние продължихме.
– От колко отдавна не сте виждали майка си?
– От две години.
– Подгответе се за голяма промяна. Опасявам се, че ще бъдете шокирана, но не бива да допускате да го забележи. Тя все още е много суетна.
– Познавате я толкова добре.
– Но разбира се.
Много исках да го попитам дали я обича. Въпросът бе на върха на езика ми, но осъзнах, че на този етап от нашето запознанство ще бъде много безочливо да питам за такива интимни и лични неща. Освен това какво значение имаше? Той я бе срещнал и бе пожелал да бъде с нея, беше й дал дом и сега, когато беше толкова болна, се грижеше за нея по своя си очевидно неемоционален начин. Ако това не беше любов, тогава кое беше?
След малко ние започнахме да говорим за други неща. Аз го попитах от колко време живее на острова и той каза пет години. Дошъл първо с една яхта и харесал мястото, затова на следващата година се върнал, за да си купи къща и да се установи тук.
– Вие сте писател…
– Да, но съм също и професор по история.
– Пишете ли исторически книги?
– Да, написал съм няколко. В момента работя върху тема, свързана с мавританската окупация на тези острови и на Южна Испания.
Бях много впечатлена. Доколкото си спомнях, никой от предишните любовници на майка ми не беше ни на йота интелектуалец.
– Колко далече е къщата ви?
– От тук на около пет мили. Селцето Санта Катарина беше много запазено, когато за пръв път дойдох тук. Сега обаче са в ход големи хотелски строежи и се боя, че това ще го развали като останалата част от острова. Не, неправилно казано. Като някои части от острова. Все още има възможност напълно да се изолираш, ако знаеш къде да отидеш и ако имаш кола или може би моторна лодка.
В колата беше топло и аз спуснах прозореца. Мекият нощен въздух обвя лицето ми и аз видях, че вече сме във вътрешността и минаваме покрай маслинови горички. Тук-там проблясващата светлина на случайна фермерска къща просветваше зад някоя бодлива дива круша.
– Радвам се, че е била тук – казах аз. – Имам предвид, радвам се, че ако е толкова болна и ще умре, ще е на такова място, на юг, с топло слънце и боров аромат.
– Да – каза Ото, с все така прецизния си акцент. – Мисля, че тук тя беше много щастлива.
Пътувахме в мълчание, пътят беше празен, телеграфните стълбове се втурваха да посрещнат светлините на колата. Видях, че сега се движим успоредно на морето, което се простираше до невидимия тъмен хоризонт тук-там нашарено от светлинките на рибарски лодки. Скоро пред нас се появи и мъждукащият силует на едно селце. Минахме покрай знака Санта Катарина и поехме по главната улица. Въздухът бе изпълнен с мирис на лук, зехтин и печено месо. От отворените врати се носеше музика на фламенко и се спускаше буйно върху нас, тъмни лица с разсеяно любопитство се обръщаха да ни изгледат, докато ги подминавахме. Скоро оставихме селцето зад себе си и се впуснахме в тъмнината, която се простираше пред нас, но трябваше да забавим веднага, за да вземем острия стръмен вираж, който водеше в тясна поляна между овощна градина от бадемови дръвчета. Светлините пронизваха мрака и аз видях отпред една вила, бяла и кубична, прорязана от малки, закрити прозорци, а на голямата обкована предна врата се полюляваше фенер.
Ото спря колата и изключи двигателя. Излязохме от нея, той взе куфара ми от задната седалка и ме поведе по чакълена пътечка. Отвори вратата и застана встрани, за да вляза преди него.
Озовахме се във вестибюл, осветен от полилей от ковано желязо, обзаведен с дълго канапе, покрито със светло одеяло. До вратата имаше висока синя делва със синьо-бели шарки, съдържаща колекция от бастунчета с дръжки от слонова кост и чадъри за слънце. Докато Ото затваряше вратата, пред нас се отвори друга врата и се появи една дребна, тъмнокоса жена, с розова престилка и плоски, износени чехли.