Гривна на всяка китка. Пръстен. Стреляща вълшебна пръчка. И жезъл.
Обмислих всички подли и непочтени средства, с които бих могъл да обърна ситуацията в своя полза — хитри илюзии, подходящо спиране на тока или водата, внезапно нашествие на плъхове или хлебарки. Можех да направя всяко от тези неща. Малцина от владеещите магията са толкова универсални, а още по-малко притежават опита и знанията, за да изпълнят наведнъж толкова заклинания.
Поклатих раздразнено глава. Нямах време за изтънчености.
Тогава щях да използвам силата на талисманите. Силата на пръстена. Посегнах и към силите на пръчката и жезъла, хладната сила на дървото и кипящата ярост на огъня, след което застанах пред вратата на „Варсити“.
После я избих от пантите й.
Но не навътре, а навън. Парчетата от нея полетяха към мен и отскочиха от въздушния щит, който ме пазеше, докато други се разпиляха по паркинга. Не исках да нараня невинни посетители от другата страна. Когато искате да направите първо впечатление, нямате втори шанс.
След като вратата изхвърча, насочих пръчката навътре и изрекох някаква заповед. Джубоксът се блъсна в стената като ударен от снаряд и за миг се стопи в локва от течна пластмаса. Тонколоните изпищяха и музиката спря. Изправих се в рамката на вратата и освободих затворената в пръстена енергия. Електрическите крушки започнаха да гърмят — най-напред разположените близо до вратата, а след това и в цялото помещение — и посипаха пода с парченца стъкло и нажежени жички. Посетителите в бара и по масите около него реагираха, както правят всички хора в такива случаи. Започнаха да пищят и да викат, скочиха на крака или се опитаха да се напъхат под масите. Няколко души успяха да се измъкнат през аварийния изход в дъното на помещението. След което изведнъж настъпи пълно мълчание. Всички стояха като вкаменени и гледаха към вратата — вторачени в мен.
От своята маса в дъното Джони Марконе наблюдаваше сцената с безстрастните си зеленикави очи. Не се усмихваше. Седнал до него, Хендрикс ме беше зяпнал и сключените му вежди бяха толкова свити, че едва ли виждаше нещо. Спайк беше пребледнял и стискаше устни. А Куция ме зяпаше ужасено. Никой от тях не направи и най-малкото движение и не издаде никакъв звук. Допускам, че гледката на магьосник в действие може да оказва подобен ефект.
— Милички прасенца, мънички прасенца, пуснете ме да вляза!21 — казах аз сред гробовната тишина. Забих жезъла в пода и присвих очи към Марконе. — Всъщност, Джон, бих искал да поговоря с вас за минутка.
Марконе ме фиксира за миг, след това сви ъгълчетата на устните си.
— Прилагате странни методи за убеждение, господин Дрезден. — Изправи се и се обърна към хората в бара, без да откъсва поглед от мен. Вероятно беше ядосан, но ледената му външност не го показваше. — Дами и господа, струва ми се, че днес „Варсити“ ще затвори по-рано. Моля, напуснете спокойно през най-близката до вас врата. Не се притеснявайте за сметките си. Господин Дрезден, бихте ли освободили изхода, за да могат клиентите ми да напуснат?
Отстъпих от входната врата. Заведението бързо се опразни — посетителите, както и персоналът ни оставиха сами в залата с Марконе, Хендрикс, Спайк и Куция. Никой от тях не помръдна, докато чакахме всички да се разотидат. Куция започна да се поти. Изражението на Хендрикс не трепна нито за миг. Големият мъж бе търпелив като пума, готова всеки миг да се нахвърли върху нищо неподозираща сърна.
— Искам да ми върнете косата — казах аз, щом и последната двойка колежани изчезнаха през вратата.
— Моля? — попита Марконе. Наведе глава настрани и изглеждаше искрено изненадан.
— Чухте ме — повторих аз. — Този твой боклук — насочих пръчката към Куция — ме нападна пред една бензиностанция и отряза кичур от косата ми. Искам да ми го върне. Нямам намерение да пукна като Томи Том.
Очите на Марконе изведнъж проблеснаха студено и гневно. Обърна се с подчертано движение към Куция.
Широкото лице на Куция пребледня. Той примигна няколко пъти, за да се стекат от очите му капките пот.
— Не знам какви ги дрънка тоя, шефе.
Погледът на Марконе не потрепна.
— Господин Дрезден — каза той, — предполагам, че разполагате с доказателства?
— Погледнете лявата му китка — отговорих аз. — По нея има белези от моите нокти.
Марконе кимна, насочи тигровия си поглед към него и каза почти нежно:
— Е?
— Лъже, шефе — протестира Куция и си облиза устните. — Имам белези от ноктите на моето момиче. Той е знаел това. Вие сам казахте, че той е истински магьосник и знае много неща.