Но аз се въздържам да разказвам подробности от пътуването им по реката — този скитнически живот по вода и суша: как се носят по сребристата вода, как плават покрай диви гористи брегове; как спират да похапнат на някой сенчест нос под голямо дърво, където водата се разбивала на светла пяна в краката им, а далечните планини, скали и дървета, снежните облаци и тъмносиньото небе — всичко това се сливало пред очите им в изключителната си лятна красота. Тези преживявания, които носят на човека радост, биха прозвучали скучно в един разказ.
Когато разполагали лагер на брега, някои отивали в гората на лов, а други за риба, забавлявали се и като стреляли в мишена, скачали, тичали или се борели, а Долф много се издигнал в очите на Антъни Ван дер Хейден, защото показал колко е изкусен и сръчен във всички тези упражнения, които този господин смятал за най-голямото достойнство на един мъж.
Така те продължавали весело да плават, като избирали за път само приятните часове — понякога утринния хлад на зазоряване, понякога спокойния вечерен здрач, а понякога нощите, когато лунните лъчи обсипвали леките къдрави вълни, които шептели от двете страни на тяхното корабче. За пръв път Долф се чувствувал в стихията си, за пръв път се срещал с нещо, което така му допадало — с грубия живот, изпълнен с рискове. Той бил човекът, който веднага откликвал на променливите настроения на Антъни Ван дер Хейден и продължавал да печели любовта му. Сърцето на стария скитник копнеело за младежа, който все повече заприличвал на него самия. Като наближавал края на пътуването, той не могъл да се въздържи и го попитал за миналото му. Долф искрено му разказал живота си, суровите си занимания по медицина, незначителния си напредък и твърде съмнителните си перспективи. Господин Антъни се смаял като разбрал, че такива изключителни дарби и възможности ще трябвало да бъдат смазани и погребани под докторска перука. Той изпитвал върховно презрение към лечителското изкуство и единственият хирург, който признавал, бил месарят. При това смъртно ненавиждал и всякакъв вид учение, откакто като момче го наложили с пръчки заради някаква неразбираема книга. Но мисълта, че младеж като Долф, с такива изключителни способности — който може да стреля, да лови риба, да тича, да скача, да язди и да се бори — ще трябва да прави хапове и да дава сиропи, за да си изкарва хляба, му се струвала ужасна. Той казал на Долф да не изпада в отчаяние, а да захвърли медицината на псетата, защото един мъж с такива удивителни дарби никога не може да пропадне. „Тъй като не познаваш никого в Олбъни — казал господин Антъни, — ще дойдеш с мен у дома и ще останеш под моя покрив, докато решиш какво да предприемеш. А междувременно някой път можем да отидем да постреляме или да половуваме и да хванем малко риба, защото е грехота такъв талант да отива нахалост.“
Не му било трудно да убеди Долф, тъй като той се бил оставил изцяло на произвола на съдбата. След като премислил нещата разумно и спокойно, той решил, че Антъни Ван дер Хейден бил в един или друг смисъл свързан с историята на Къщата с призраците, че злополуката в планината, която ги събрала по такъв странен начин заедно, щяла някак си да има добър край — накратко, няма нищо по-удобно от начина „някак си“ да се пригодиш към обстоятелствата. Това е веруюто на всеки безразсъден авантюрист като Долф Хейлихер и този, който може с такава лекота да свързва миналото зло с очакваното добро, притежава тайната на щастието, почти равна на философския камък.
Като пристигнали в Олбъни, видът на Долфовия спътник явно предизвикал всеобщо задоволство. Посрещнали го с приветствия на реката, поздравявали го по улиците, кучетата скачали пред него, момчетата крещели радостно като минавал — всеки познавал Антъни Ван дер Хейден. Долф го следвал мълчаливо, възхитен от спретнатия град, защото в онези дни Олбъни бил на върха на славата, обитаван почти изключително от потомци на старите холандски заселници, тъй като още не бил открит и колонизиран от неспокойните жители на Ню Ингланд4. Всичко било тихо и подредено, всичко се вършело спокойно и бавно, никой не бързал, никой не се суетял, никой не бил подлаган на мъчителни усилия, за да оцелее. По непавираните улици растяла трева, чиято зеленина отморявала погледа. Високи платани и надвиснали върби засенчвали къщите, по клоните им на дълги копринени нишки се полюлявали гъсеници, или нощни пеперуди пърхали с крила като надути глупаци, изпълнени с радост от метаморфозата. Къщите били построени в стар холандски стил — към улицата гледали стени с фронтони. Пестеливата домакиня седяла на пейка пред вратата със ситно плисирана шапчица, рокля на ярки цветя и бяла престилка, погълната изцяло от плетката си. Съпругът й пушел лулата си на отсрещната пейка, а малко негърско девойче седяло на стъпалата в краката на господарката си и усърдно работело с иглата. Лястовиците си играели около стрехите или се стрелкали по улиците и носели богата плячка на шумното си поколение, а малкото домашно мушитрънче излитало от къщичката си или от някоя стара шапка, прикована към стената. Кравите се връщали у дома, мучейки из улиците, за да ги издои стопанинът им пред вратата, а ако се случело Да се забавят, някое негърче с дълъг остен ги смушквало към къщи.
4
По-късно за укрепване на английската кралска власт старите холандски провинции били обединени в една колония — Нова Англия. — Б.р.