На сутринта, когато Долф се събудил, видял до леглото си своя домакин, който сърдечно му пожелал добро утро и го попитал как е спал. Долф отговорил бодро, но се възползувал от възможността да попита за портрета на стената. „О — казал господин Антъни, — това е портретът на стария Килиан Ван дер Спихел, някогашен кмет на Амстердам, който в смутно време напуснал Холандия и дошъл в провинцията по време на управлението на Питър Стайвесънт. Той е мой роднина по майчина линия; бил е голям скъперник. Когато през 1664 година англичаните завзели Ню Амстердам, той се оттеглил в провинцията. Опасявал се, че ще му отнемат цялото богатство, ще стигне до просяшка тояга, поради което изпаднал в меланхолия. Превърнал всичкото си имущество в пари и ги скрил. Самият той година-две си правил тайни убежища на най-различни места, защото си въобразявал, че англичаните го търсят, за да му отнемат богатството, и най-накрая една сутрин го намерили мъртъв в леглото — така никой не разбрал къде е скрил по-голямата част от парите си.“
Домакинът напуснал стаята, а Долф известно време лежал и размишлявал. Съзнанието му било изцяло погълнато от чутото. Ван дер Спихел било фамилното име на майка му и той си спомнил, че я е чувал да говори, че същият този Килиан Ван дер Спихел е един от нейните прадеди. Чувал я също да казва, че баща й бил законният наследник на Килиан, само че старецът умрял, без да остави наследство. Сега излизало, че господин Антъни също бил потомък и вероятно също наследник на този клет богаташ и че така фамилиите Хейлихер и Ван дер Хейден имали далечна връзка.
„Ами — помислил си той, — ако в края на краищата това е тълкуването на моя сън и този е начинът, по който да спечеля богатство с пътуването до Олбъни и да открия скритото имане на стареца на дъното на кладенеца? Но какъв странен, заобиколен начин, за да ми съобщи всичко това! Защо, по дяволите, старият призрак не ми каза веднага за кладенеца, без да ме изпраща чак до Олбъни, само за да чуя една история; която да ме върне към началото?!“
Тези мисли минали през главата му, докато се обличал. Той слязъл по стълбите съвсем объркан, когато сияещото лице на Мари Ван дер Хейден го посрещнало с усмивка, сякаш му давало ключа към цялата загадка. „Все пак — помислил си той — старият таласъм има право. Щом аз ще получа богатството му, той иска да каже, че трябва да се оженя за тази негова хубава потомка; така двата клона на семейството отново ще се обединят и богатството ще си дойде на мястото.“
Щом тази мисъл хрумнала на Долф, вече не било трудно да я превърне в твърдо убеждение. Сега той целият горял от нетърпение да се върне колкото може по-бързо и да вземе съкровището, което несъмнено лежало на дъното на кладенеца и за което се страхувал, че всеки миг може да попадне в чужди ръце.
„Кой знае — мислил си той, — този среднощен дух от Къщата с призраците — може да е свикнал да се явява на всеки посетител и може да подскаже загадката на някой по-проницателен от мен, който ще стигне до кладенеца по по-кратък път, а не чак през Олбъни.“ Хиляди пъти би предпочел, ако бъбривият стар дух е на дъното на Червено море заедно с говорещия си портрет. Долф бил обзет — от трескавото желание да си замине. Изминали два-три дни, преди да му се удаде случай да се върне надолу по реката. Те му се сторили векове, въпреки че се радвал на усмивките на красивата Мари и с всеки изминал ден се влюбвал все повече и повече.
Най-сетне същият този кораб, от който паднал през борда, бил готов да отпътува. Долф се извинил неловко на домакина за внезапното си заминаване. Антъни Ван дер Хейден бил много огорчен. Бил запланувал няколко излети в пустошта, а индианците му се готвели за грандиозен поход до едно от езерата. Той отвел Долф настрана и упражнил цялото си красноречие, за да го накара да престане да мисли за работа и да остане, но напразно. Накрая се отказал от всякакви увещания, като отбелязал, че „наистина е жалко такъв хубав младеж да се погубва“. Все пак господин Антъни сърдечно се ръкувал с него на сбогуване, дал му една ловджийска пушка и го поканил да му гостува винаги, когато идва в Олбъни. Хубавата малка Мари не казала нищо, но когато я целунал на раздяла, трапчинките на бузите й побледнели и в очите й се появили сълзи.