Обърна се бавно към Теди. Тя вече бе завинаги изгубена за него.
— Теди, не си била на панаира.
— Напротив, бях.
— Лъжеш ме — тихо каза той.
— Не, не лъжа!
— В това… в този буркан трябва да има нещо. Нещо друго освен боклука, за който говориш. Прекалено много хора вярват, че вътре има нещо, Теди. Не можеш да промениш това. Панаирджията, ако наистина си говорила с него, е излъгал. — Чарли пое дълбоко дъх. — Ела тук, Теди.
— Какво искаш? — намуси се тя.
— Ела при мен.
Направи крачка към нея.
— Ела тук.
— Да не си ме пипнал, Чарли.
— Само искам да ти покажа нещо, Теди. — Гласът му бе мек, тих, настоятелен. — Ела тук, котенце. Пис-пис, котенце… ПИС, КОТЕ!
Беше поредната вечер, около седмица по-късно. Дойдоха дядо Медноу и баба Карамфил, следвани от младия Джък, госпожа Тридън и Джаду, чернокожия. После дойдоха и останалите — млади и стари, сладки и кисели, насядаха по столовете, всеки със своята мисъл, надежда, страх и почуда. Никой не гледаше към светилището, но всеки тихо поздрави Чарли.
Изчакаха всички да се съберат. По блясъка в очите им можеше да се разбере, че всеки вижда нещо различно в буркана, нещо от живота и от бледия живот след живота, живот в смъртта и смърт в живота, всеки със своята история, своя намек, своята реплика — познати, стари и същевременно нови.
Чарли седеше самичък.
— Здрасти, Чарли. — Някой надникна в празната стая. — Жена ти пак ли замина при родителите си?
— Да, запраши към Тенеси. Ще се върне след няколко седмици. Дай й все да бяга. Знаете я Теди.
— Не я свърта на едно място, така е.
Тихи разговори, настаняване, после най-неочаквано — тежки стъпки и светещите очи на Том Кармъди от верандата.
Стоеше отвън с омекнали треперещи колене и увиснали безпомощно ръце и се взираше в стаята. Том Кармъди не смееше да влезе. Том Кармъди стоеше с отворена уста, но не се смееше. Устните му бяха влажни и отпуснати. Лицето му — бледо като тебешир, сякаш от дълго време е болен.
Дядо погледна към буркана и прочисти гърлото си.
— Я, никога досега не го бях забелязвал. Има сини очи.
— Винаги е имало сини очи — рече баба Карамфил.
— Не — възпротиви се дядо. — Не е вярно. Миналия път бяха кафяви. — Той примигна към буркана. — И още нещо — има кафява коса. Преди нямаше никаква коса!
— Напротив, имаше — въздъхна госпожа Тридън. — Имаше.
— Не, нямаше!
— Имаше!
Том Кармъди трепереше в лятната нощ, взираше се в буркана. Чарли го погледна, докато небрежно свиваше цигара, целият мир и спокойствие, напълно сигурен в живота и мислите си. Том Кармъди, самичък, виждаш в буркана неща, които никога досега не бе виждал. Всеки виждаше онова, което искаше да види; всички мисли се прескачаха като бързото трополене на дъждовни капки.
Детенцето ми. Малкото ми детенце, мисли си госпожа Тридън.
Мозък! — мисли дядо.
Чернокожият мърда пръсти. Средбамбуковата мама!
Един рибар присвива устни. Медуза!
Котенце. Пис-пис, коте! Мислите потъваха, дращеха очите на Джък. Котенце!
Всичко и всички! — скрибуцат съсухрените мисли на баба. Нощта, блатото, смъртта, бледите неща, мокрите неща от морето!
Мълчание. А после дядо прошепва:
— Чудя се какво ли е това? Дали е той или тя, или просто то?
Чарли погледна доволно нагоре, почука цигарата си, размачка я, пъхна я в устата си. После погледна към стоящия на прага Том Кармъди, който никога вече нямаше да се усмихне.
— Сигурно никога няма да разберем. Да, никога няма да разберем.
Бавно поклати глава и се обърна към гостите си, които гледаха, гледаха.
Беше едно от онези неща, които се държат в буркан в шатрата на някой панаир в околностите на малко сънливо градче. Едно от онези белезникави неща, носещо се в алкохолна плазма, вечно спящо и кръжащо, с широко отворени мъртви очи, които се взират в теб, но така и не те виждат…