- Не ми трябва син, който ще умира от глад! Играй си на художник през почивните дни, ако искаш, но съм категорично против да отидеш в Академията за изящни изкуства - бе изкрещял баща му една вечер, когато Жулиен бе споделил с него призванието си.
Майка му не го бе защитила. Той цял живот се бе сърдил на баща си и на цялото си семейство, че му стовариха на гърба тази проклета фабрика! А сега пък му предстоеше да дава отчет на сестра си... А той беше ли я попитал поне веднъж какви ги вършеше в Африка? Никога не си бе пъхал носа в създаденото от нея дружество за производство на козметични продукти и добиване на каритово масло... В края на краищата й бе направил услуга, поемайки юздите на фабриката, докато тя се забавляваше там, на другия край на света, с любимите си биологично чисти продукти. И той бе законен наследник на баща си също толкова, колкото и тя. Разбира се, оттеглянето на групата „Вантиве“ го принуждаваше да търси нов източник на финансиране, но Алесандра нямаше право да го упреква за случилото се. Така или иначе, парите щяха да се върнат в касата на „Ла Провансал“, следователно нямаше значение как. Омръзнало му бе да го упрекват, че не поема отговорност...
Ами тази кражба? Кой ли бе проникнал в кабинета му? И как? Какъв късмет все пак, че не бяха открили втория тайник, където бе сложил на сигурно място други документи, при това - с важно съдържание. Дори Алесандра не знаеше за съществуването му... А и той самият го бе открил съвсем случайно, докато се опитваше веднъж да извади лист хартия, който бе паднал зад библиотеката. Наложи му се да разчисти лавиците, а после - да ги свали от стената, за да стигне до него. Тогава забеляза някакъв разрез върху ламперията, наподобяващ кръпка. Опря се, без да иска, върху белязаното място и ламперията помръдна, а в стената зейна ниша с дълбочина около петдесет сантиметра. Като че ли бе празна... но Жулиен се качи върху един стол, за да я разгледа отблизо. И тогава, опипвайки нишата, докосна нещо в горния й ляв ъгъл... Беше чекмедже. Значи имаше втори тайник! Успя да го отвори и за голяма своя изненада откри купчина писма, завързани с розова панделка. Жулиен ги преброи. Бяха петнадесет. И всички - адресирани до госпожа Франсоаз Арну във „Ванс“. Почеркът не бе на баща му. Бе извадил първото и го бе прочел. Наложи се да седне на стола, защото изненадата, болката и уплахата направо го задушаваха. Майка му бе имала любовник. И този любовник бе Мариус Гарбиани. Как тези писма, всички от 1981 година, бяха попаднали там? Дали баща му не ги бе укрил, за да избегне скандала? 1981 година... Жулиен пресметна. Да, две години след раждането на Алесандра. Кореспонденцията бе продължила цяла година. В последното писмо Мариус Гарбиани се кълнеше във вечна любов на майка му. Жулиен бе шокиран не от факта, че майка му е имала любовник, а че любовникът е бил Мариус Гарбиани. И то не Гарбиани такъв, какъвто бе днес, а по времето, когато е имал само четири камиона и е събирал боклука на Солт и на съседните общини.
Беше върнал писмата в скривалището и си беше казал, че някой ден ще му послужат. Почувства се изигран, ограбен. Бяха му попречили да следва избрания от него път. Щом майка му не го бе защитила пред баща му, това означаваше или че е имала доста други грижи, или пък, че дълбоко в себе си се е упреквала за някои свои грехове... В края на краищата смъртта на Реми бе отключила безброй подлости... Той се закле от този ден нататък да не се оставя други да диктуват бъдещето му. Щеше да играе сам, само за себе си, както бяха правили близките му, в това число и жена му Каролин. При това щеше да действа без никакви скрупули...
Жулиен се запита дали крадецът (или крадлата), отмъкнал парите и документите от първото скривалище, не бе търсил именно писмата. След като размисли, реши, че отговорът е „не“. Какво ли е търсел? Договора с групата „Вантиве“, предварителното споразумение между „Вантиве“ и Гарбиа-ни или пък фактурите за повърхностно активните вещества? Миришеше на нагъл шантаж. Е, и осемнадесетте хиляди евро също можеха да бъдат цел. Освен ако не беше точно обратното. Най-вероятно са търсели парите, а в бързината са взели и другото... Не, не се връзваше... Ами журналистът, когото бяха убили? Разбира се, Мариус Гарбиани довеждаше хората до разорение, но не ги убиваше. Освен ако Алесандра не се бе забъркала в някакви съмнителни сделки в Африка и ако не са се целили в нея. Тази хипотеза го поразведри. Слезе в кухнята и включи един малък телевизионен апарат, за да чуе новините, а в това време си приготви обилна закуска. Предположението, че мишената е била Алесандра, му бе отворило апетита. Някой имаше зъб на сестра му. В износа винаги има възможности за машинации, а тя, понеже винаги се смяташе за по-умна от всички, сигурно е искала да изиграе някого - с хитрост и лукавство... И този някой днес си отмъщаваше. Добър урок за сестричката!