Същото отношение запазих и по време на работата си над „Бурята на века“. Написах я под формата на телевизионен сценарий, защото самата история поиска да бъде написана по този начин… но без никакви задни мисли или очаквания, че действително ще се появи на малкия екран. Към декември 1996-а вече знаех достатъчно за филмопроизводството, за да си дам сметка, че включвам в текста си кошмарен специален ефект — снежна буря, по-страшна от всички, показвани по телевизията досега. Бях създал и недопустимо дълъг списък с персонажи — ала щом писателят си свърши работата и започне същинският процес по създаването на филма, героите на автора се превръщат в говорещи роли за режисьора, всяка от които трябва да получи хонорар за участието си. Въпреки това обаче продължих да развивам историята си, защото когато пишеш книга, не мислиш за такива неща като бюджет. Бюджетът не е твоя грижа. Ако текстът ти е достатъчно добър, любовта ще намери начин. Както става винаги.13 А понеже „Бурята на века“ бе написана като минисериал за телевизията, се оказа, че мога да си позволя някои експерименти. Мисля, че това е най-страховитата история, която съм писал за телевизията и киното, и в повечето случаи успявах да вграждам в нея нови и нови ужаси, без хората от „Стандарти и практики“ да вдигнат шум до небесата.14
До този момент съм работил три пъти с режисьора Мик Гарис — първо над кинопродукцията „Сомнамбули“, а после над минисериалите „Сблъсък“ и „Сиянието“. Понякога се шегувам, че ни грози опасността да се превърнем в Били Уайлдър и И. А. Л. Дайъмънд15 на хоръра. Мик беше първият ми избор за режисьор на „Бурята на века“, защото го харесвам, уважавам и знам на какво е способен. Той обаче имаше друг ангажимент (колко по-лесен би бил животът, ако хората просто зарязваха всичко и хукваха презглава, когато ми потрябват), ето защо двамата с Марк Карлинър тръгнахме на лов за режисьори.
Някъде по това време във видеотеката на моята улица попаднах на филма „Мъжът от сенките“. Не бях чувал нищо за него, но оформлението на обложката изглеждаше обещаващо, а главната роля се изпълняваше от железния Дийн Стокуел. Идеален начин за запълване на предстоящата вечер. Взех си още и „Рамбо“ (проверена стока, в случай че „Мъжът от сенките“ се окаже слаб), но този вторник „Рамбо“ така и не излезе от кутията си. „Мъжът от сенките“ се оказа нискобюджетна продукция (както разбрах впоследствие, бил е заснет за кабелната мрежа „Старц“), ала това никак не му бе попречило да е дяволски добър. Освен Дийн Стокуел, във филма играеше и Тим Матисън; изпълнението му блестеше с качества, които се надявах да видя и у Майк Андерсън в „Бурята на века“: доброта, порядъчност… но и усещане за някакво стаено, дремещо насилие, пронизващо характера му като стоманена нишка. Дийн Стокуел, от своя страна, прекрасно се бе превъплътил в образа на фанатично отдаден и изобретателен злодей — вежлив южняк с мек говор, който използваше компютърните си умения, за да разруши живота на един непознат човек… и то само защото непознатият го бе помолил да загаси цигарата си.
Синкавото осветление създаваше уникална атмосфера, компютърните трикове бяха на ниво, темпото на повествованието беше точно премерено, а качеството на актьорската игра беше доста високо. Превъртях назад лентата и запомних името на режисьора: Крейг Р. Баксли. Познавах работата му от две предишни заглавия: чудесен филм за Бригъм Йънг16 с Чарлтън Хестън в ролята на Йънг и „Идвам с мир“ — не толкова сполучлива научнофантастична продукция с Долф Лундгрен. (Най-запомнящото се нещо в нея беше финалната реплика, адресирана към злия киборг: „Но ще си идеш на парчета!“17.)
Поговорих си с Марк Карлинър, който беше гледал „Мъжът от сенките“ и също го беше харесал. Щом научихме, че Баксли е свободен, му позвъних и му изпратих обемистия сценарий (надхвърлящ триста страници) на „Бурята на века“. Не след дълго Крейг ми се обади, преливащ от идеи и ентусиазъм. Идеите му ми харесаха, ентусиазмът също, но най-много ми хареса това, че не бе изплашен от мащабите на проекта. Тримата се срещнахме в Портланд, щата Мейн, през февруари 1997-а, обядвахме в ресторанта на дъщеря ми и почти финализирахме преговорите.
13
Помня как по едно време си казах — ами ако „Бурята на века“ никога не бъде реализирана, защото бюджетът ѝ е твърде голям? Голяма работа — щях да я превърна в роман. Мисълта да новелизирам свой собствен нереализиран сценарий ми се стори неустоимо привлекателна. — Б.а.
14
Към края на работния процес от „Стандарти и практики“ вече надаваха вой с повод и без повод. В първата част на „Бурята на века“ един от героите например подмята, че задаващото се лошо време е „майката на всички бури“. От отдела настояваха да променя тази реплика, защото бяха абсолютно убедени, че под тази невинна фраза хитро съм замаскирал нещо мръснишко (от сорта на „такова майката на всички бури“), подривайки още повече американския морал, провокирайки още повече престрелки в училищата и така нататък. Веднага им се обадих и започнах да роптая (както вече бях свикнал), изтъквайки, че изразът „майката на всички…“ е изречен за пръв път от Саддам Хюсеин и оттогава е навлязъл в повсеместна употреба. След дълъг и напоителен размисъл от „Стандарти и практики“ склониха репликата да остане — с изричното настояване „в диалога да не фигурират никакви неприлични и нецензурни фрази“. Тъй вярно. Неприличният диалог в телевизионната мрежа е запазен за сериали от рода на „На гости на третата планета“ и „Дарма и Грег“ — Б.а.
15
И. А. Л. Дайъмънд (1920-1988) — американски сценарист, работил в тандем с режисьора Били Уайлдър (1906-2002), известен с редица кинокласики, сред които „Булевардът на залеза“ (1950). — Б.пр.
16
Бригъм Йънг (1801-1877) — наричан още Американският Мойсей, религиозен водач на Църквата на Исус Христос на светиите от последните дни и пръв губернатор на Юта; организатор на масовото преселение на 80 000 мормони в района на Голямото солено езеро и на строителството на град Солт Лейк Сити. — Б.пр.
17
Непреводима игра на думи — на английски думите „peace“ (мир) и „piece“ (парче) са омофони. — Б.пр.