Крейг Баксли е висок и симпатичен широкоплещест мъж, привързан към хавайските ризи, който изглежда, доколкото мога да преценя, с няколко години по-млад от истинската си възраст (на вид е на четирийсет, ала понеже първата му работа е „Екшън Джексън“ (1988) с Карл Уедърс, би трябвало да е по-стар). Излъчва онова спокойно, непукистко (тип „няма проблеми, човече“) отношение към света, характерно за калифорнийските сърфисти, а чувството му за хумор е по-грубо и от това на филм за Чуждестранния легион с Ерол Флин. Тази небрежна поза и многобройните му закачки („Не се впрягайте, момчета, само се ебавам с вас“) обаче някак си затъмняват и прикриват истинския Крайг Баксли, който се оказа изключително целеустремен, съсредоточен, иновативен и авторитарен режисьор (покажете ми режисьор, в когото няма нещичко от Сталин, и аз ще ви покажа лош режисьор). Откакто „Бурята“ пое по дългия си снимачен път през февруари 1998 година, най-много от всичко ме поразиха моментите, когато Крейг крещеше: „Край! Край на снимките!“. Щом го чуех, направо изтръпвах… или поне в началото, защото после осъзнах, че той всъщност прави онова, на което само най-талантливите и режисьорите визионери са способни: монтира директно в камерата. По времето, когато пиша тези редове, вече ми показаха част от заснетия материал и мога да заявя, че — благодарение на режисурата на Крейг — големият пъзел на филма започва да придобива впечатляващ вид. Естествено, на толкова ранен етап е рисковано да се възлагат прекадено много надежди (спомнете си старото вестникарско заглавие „Дюи побеждава Труман“18), ала, съдейки по видяното, ще рискувам и ще ви кажа, че произведението, което ще прочетете, носи невероятно сходство с филма, който Ей Би Си ще излъчи. Даже си мисля, че филмът може да се окаже изключителен… макар че най-добре да си остана реалист. Толкова много труд отива за създаването на филмите — в това число и телевизионните — но за съвсем малка част от тях може да се каже, че са изключителни. И като се има предвид колко народ участва в цялата тази работа, си е цяло чудо, че изобщо се получава нещо. Но няма да ме разстреляте, задето се надявам, нали?
Телевизионният сценарий на „Бурята“ бе написан между декември 1996-а и февруари 1997-а. Някъде през март на 1997-а тримата с Марк и Крейг обядвахме в ресторанта на дъщеря ми Наоми (който вече е затворен; в момента тя учи за свещеник). През юни се взирах в скиците на вълчата глава, увенчаваща бастуна на Андре Линож, а през юли вече разглеждах готовия сториборд. Сега разбирате ли какво имах предвид, когато ви казах, че телевизионерите правят филми, а не резервации за обяд?
Снимките на открито бяха направени в Саутуест Харбър, щата Мейн, и в Сан Франциско. Имаше снимки и в Канада — на трийсетина километра северно от Торонто, където остров Литъл Тол бе пресъздаден насред останките от един изоставен завод за рафиниране на захар. В продължение на месец-два тази запустяла фабрика в околностите на град Ошава се превърна в една от най-големите снимачни площадки в света. Главната улица на Литъл Тол премина през три прецизно проектирани степени на заснеженост — от няколкосантиметрова покривка до тотално затрупване19. Когато група местни жители посетиха снимачната ни площадка, останаха буквално зашеметени от видяното. Все едно да си далеч от къщи и изведнъж, за едно мигване на окото, да се озовеш у дома. По време на снимките имаше дни, изпълнени с неизразимото обаяние на пъстър селски панаир… както и такива, в които магията ставаше толкова силна, че направо ти се завиваше свят. Денят, в който жителите на Саутуест Харбър минаха през високите метални порти на изоставения захарен завод, беше именно такъв ден.
Снимките започнаха в края на февруари 1998-а — в един снежен ден в Югоизточен Мейн — и завършиха в Сан Франциско след осемдесетина снимачни дни. Докато пиша тези редове (в средата на юли), процесите по монтиране и редактиране — известни още като „постпродукция“ — вече текат с пълна сила. Визуалните и компютърните ефекти се наслагват един по един. Преглеждам заснетия материал с временни музикални тракове (повечето са взети от филма на Франк Дарабонт „Изкуплението Шоушенк“); същото прави и композиторът Гари Чанг, който ще създаде оригиналната партитура за продукцията. Марк Карлинър се дуелира с Ей Би Си за датите на излъчването — в момента февруари 1999 година изглежда най-вероятният период, — а аз гледам монтираните сцени с необичайно за мен задоволство.
Произведението, което следва, представлява една цялостна, завършена история, осеяна с всевъзможни ремарки — „сцени“, „фейдове“, „ретроспекции“ и така нататък — които показват на режисьора къде да реже цялото на части… защото (освен ако не сте Алфред Хичкок, който снима „Въжето“20) филмите винаги се правят „на парче“. От март до юни Крейг Баксли филмира моя сценарий така, както се филмират сценариите — без да спазва определена последователност, с уморени от работата до среднощ актьори и неизменно под някакъв натиск — и накрая имаше цял кашон с дейлита — плодовете от снимките за деня. От мястото, където седя в момента, мога да се обърна и да ги видя: около шейсет касети в червени картонени кутии. Но — странна работа! — да сглобиш всички тези фрагменти в цялостен филм, не е като да сглобиш един пъзел например. Би трябвало да е така, ала не е; може би защото повечето филми, също като повечето книги, са живи същества, притежаващи свое собствено дихание и пулс. И сглобяването на отделните фрагменти обикновено дава по-малко от сумата на отделните части. В някои редки и изключителни случаи обаче дава повече. Мисля си, че този път ще е повече. Надявам се, че ще е повече.
18
На 3 ноември 1948 г. „Чикаго Трибюн“ излиза със заглавие на първа страница „Дюи побеждава Труман“, като погрешно обявява за победител в надпреварата за Белия дом губернатора на Ню Йорк Томас Дюи. Впоследствие гафът е обезсмъртен със снимка на президента Хари Труман, който триумфално показва вестника пред свои поддръжници след изборната си победа. — Б.пр.
19
Нашият сняг се състоеше от картофени люспи и миниатюрни пластмасови частици, раздухвани от гигантски вентилатори. Ефектът не беше абсолютен… но пък с ръка на сърцето ви казвам, че бе най-доброто, което съм виждал през всичките си години във филмовия бизнес. Разбира се, че трябваше да изглежда реалистично, мамка му — все пак изкуственият ни сняг струваше над два милиона долара! — Б.а.
20
Заснет през 1948 г., „Въжето“ е един от най-експерименталните филми на Хичкок. Конструиран изцяло от немонтирани десетминутни сцени, филмът е виртуозна демонстрация на техника, но липсата на монтаж забавя действието, принуждавайки камерата да се мести от герой на герой при диалозите. — Б.пр.