Тя впери продължителен поглед в очите му и това размекна мускулите му по-силно от мачкането на масажиста.
— Сигурна съм, че нещата ще бъдат различни — каза му тя. — Бъди готов утре точно в седем.
След като тя си тръгна, той си даде миг за въздишка на удовлетворение. В свят, където задоволяването на потребностите бе гарантирано, не всеки получаваше задоволяване на желанията си. При Роуан със сигурност не се беше получило. А до неотдавна на Тайгър дори не му бе хрумвало да си пожелае да бъде Косач. И ето че сега предстоеше да се случи, той знаеше, че е прав, и за пръв път, откакто се помнеше, изпита огромно задоволство от посоката, в която бе поел животът му.
Роуан не бе изведен за спаринг на следващия ден, нито на по-следващия. Единствените му посетители бяха пазачите, които носеха храната и прибираха подноса, след като я изядеше.
Броил бе дните от пристигането си насам. Старовремските празници бяха дошли и отминали без никаква следа от празнична атмосфера в пентхауса. Беше последният ден от годината. Той дори не знаеше как щеше да се нарича новата година.
— Годината на раптора6 — отвърна му един от пазачите, когато го попита, и с надежда той да се смили и да даде повече информация, Роуан поиска да узнае:
— Какво става? Защо Тайгър и Косач Ранд не ме повикаха за спаринг? Не ми казвай, че не ме искат вече за своя Бокатор кучка.
Но и да знаеше, пазачът не пожела да му отговори.
— Яж и толкова — отсече. — Имаме строги заповеди да не те оставяме да гладуваш.
Късно следобед на втория ден, прекаран в самота, Косач Ранд влезе при него с двама телохранители.
— Ваканцията трябва да е свършила — подхвърли Роуан, но изумрудената Косач Ранд не бе настроена за бъбрене.
— Сложете го на стола — нареди тя на пазачите. — Не искам да е в състояние да мръдне и на сантиметър.
И тогава Роуан зърна ролка плътно тиксо. Да бъде вързан за стола беше едно, но облепен с плътно тиксо бе по-лошо.
„Това беше — каза си. — Тренирането на Тайгър е приключило и каквото и да се кани да стори тя с мен, ще стане сега.“ И Роуан направи своя ход. Когато телохранителите понечиха да го хванат, той се развихри в серия от брутални удари, които оставиха единия със счупена челюст, а другия — проснат на пода и борещ се за въздух. Но преди да е успял да се втурне към вратата, Ранд му се нахвърли, прикова го към пода и толкова силно притисна коляно към гърдите му, че му бе невъзможно да диша.
— Ще се оставиш да бъдеш обездвижен или ще те пратя в безсъзнание и пак ще се получи същият резултат — заяви му тя. — Само че стигне ли се дотам, ще се погрижа зъбите ти отново да бъдат избити.
И когато той бе вече на ръба да изгуби съзнание, тя отстрани коляното си от гърдите му. Беше достатъчно омаломощен, та да ги улесни да го приковат към стола.
И го оставиха там повече от час.
С тиксото беше много по-зле, отколкото с въжетата, с които го бяха овързали в дома на Косач Брамс. То ограничаваше гръдния му кош и допускаше само плитко дишане. Ръцете и краката му не можеха да помръднат и на милиметър, колкото и да се стараеше да разхлаби лентата.
Слънцето залезе и остави само градските светлини на Сан Антонио и бледото сияние на изгряващата луна да хвърлят синкави отблясъци и издължени сенки в стаята.
Накрая вратата се отвори и един от пазачите вкара някого, седнал на нещо като стол с колелца от двете страни. Зад тях се появи Косач Ранд.
— Здравей, Роуан.
Беше Тайгър. Силуетът му се очертаваше на светлината, идваща от коридора, беше в контражур и Роуан не можеше да види лицето му, разпозна го само по гласа. Звучеше уморен и дрезгав.
— Какво става, Тайгър? Защо Ранд ми причини това? И в какво си седнал, да му се не види?
— Нарича се инвалидна количка — Тайгър избра да отговори само на третия въпрос. — От Епохата на смъртните е. В наши дни няма особена нужда от такива, но днес се оказа полезна.
Имаше нещо странно в говора на Тайгър — не само гласът му бе дрезгав, а и ритъмът бе друг, както и подборът на думи и начинът му да ги изговаря пределно ясно.
Тайгър размърда ръката си и на лунната светлина нещо проблесна върху нея. Роуан нямаше нужда да му се обяснява какво е.
— Получил си пръстена си.
— Да — отвърна Тайгър. — Получих го.
Роуан усети тежест и гадене под лъжичката. Напираше да изскочи нагоре. Отчасти знаеше откъде иде чувството, просто не допускаше да стигне до съзнанието му — сякаш като не мислеше за това, можеше да пропъди мрачната истина. Но просветлението бе само на миг отстояние.