— Напред, юнаци! — заповяда Бойчо. — Напред! И не пестете нито оловото, нито остриетата на калъчите си.
Онова, което последва, е трудно да се опише — то не беше битка, а десетина отделни схватки, разгорели се едновременно по четирите краища на селото. И не продължиха дълго — след двадесетина минути гърмежите и крясъците в Къшлакьой бяха заглъхнали. Победата на хайдутите беше пълна: имаха само трима парнати от куршум (единият Мавроди Коджакара), докато шайкаджиите бяха дали четирима убити на място, още точно толкова заловени, а между останалите, които свариха да избягат, също имаше двама с бая̀ тежки рани. Причината за тази пълна победа не беше нито само в сръчността им, нито в полусполучилата изненада — повечето от читаците бяха яко пияни, пък и селяните-къшлакьойци, разбрали за пристигналата помощ, не останаха със скръстени ръце, а също помагаха според силите си.
За съжаление между онези, които имаха късмет да се спасят с бягство, беше Шибил. На Коджа Мюстеджеб обаче не му провървя — той беше между заловените. Когато се чуха гърмежите, двамата главатари тъкмо се веселяха с бабичките и орехите. Тогава Шибил, по-трезвен, изтича до дама, метна се на голо върху коня си и вдигна праха към север. Махмурлията Мюстеджеб нема̀ толкова акъл; той се помая да събира силяха и хората си… и така се озова между пленниците…
Като се поуспокоиха духовете (а то пък стана, след като представители на селото — мухтаринът за мюсюлманите и попът за българите — изказаха благодарност на войводите и предложиха храна и дарове за поблагодаряване), Георги Трънкин намери сгода и се яви пред Бойчо Цеперански и Димитър Калъчлията и им заяви, че иска лично да се разправи със заловения Коджа Мюстеджеб, разказа им и причината за това си желание. Двамата войводи се спогледаха и Бойчо Цеперански кимна:
— Не възразявам. Но всички пленници ги чака едно — позорна смърт. Какво можеш да сториш повече от това на Мюстеджеб?
— Не искам да го посека, това ще значи да се изравня с него по зверство — отговори Георги. — Нали той точно същото е сторил на баща ми, заварил го е безоръжен и с един удар го е разсякъл на две. Не, войводи. Аз искам да застана лице в лице срещу него и да го надвия в честен двубой. Така ще изпълня и клетвата на майка ми.
— Това е лудост! — възкликна Калъчлията. — Катил като Коджа Мюстеджеб не заслужава достойнството, което ти му…
— Защо? — прекъсна го Бойчо. — Момчето е право, Димитре. Именно с достойнство и чест ние ще покажем и на турци, и на свои, че макар и да сме оплискани с кръв, не сме хищници и кръволоци, а нещо друго, по-чисто. Върви, Георги. Коджа Мюстеджеб е твой.
Каза му „върви“, но всъщност всички — войводи, хайдути и селяни — последваха момъка. И присъствуваха, когато Георги се изправи пред вързания за една фиданка разбойнишки главатар.
— Познаваш ли ме, Коджа Мюстеджеб? — попита го строго.
— Зная те. — Турчинът говореше сравнително спокойно; научен от религията си да вярва в „писано е“, той почти се бе вече примирил със съдбата си. — Ти си на баба Трънка воденичарката момчето.
— Само толкова ли знаеш? — В отговор Мюстеджеб повдигна рамене. — Баба Трънка е по презиме Смеденова. Туй име да ти спомня нещо, Коджа Мюстеджеб? Нещо от времето на Преселението, „гьоча“ по вашему?
Видя се как позабравени картини се мярват пред вътрешния поглед на турчина. Той се вгледа в сипаничавото лице пред себе си.
— Ти да не си?…
— Да, аз съм. Онзи, когото си ритнал тогава, та за малко не си му пръснал черепа. И за когото майка ми те е проклела някой път да се срещнем и ти да загинеш от моята ръка. Сега ще умреш, Мюстеджеб.
Адамовата ябълка на разбойника подскокна няколко пъти, но поне външно той запази самообладание.
— Виждам: и да моля, и да се разкайвам, няма да мине. Тогаз да речем едно „язълан буз олмаз“109, пък вземай ножа и коли.
Георги Трънкин наистина извади ножа и приближи до него, но не го заби в тялото му, а преряза вървите.
— Ще те убия, но не като палач, а като отмъстител — каза му. Сетне го заведе до купчината пленено оръжие. — Вземи си най-сигурния пищов, оня, дето нивга не ти е изневерявал.
Турчинът подразбра какво е намерението на момъка и искрица надежда блесна в погледа му. Поразрови оръжията, взе един пищов със сребърна дръжка и го прегледа. Беше зареден и с насипан сух барут до чакмака.