— Сега върви там на двайсет крачки — заповяда му Георги. — Ще броя и когато изрека „три“, ще стреляме. И тогаз наистина „язълан буз олмаз“.
Селяни и хайдути се отдръпнаха. Коджа Мюстеджеб отиде до посоченото му място и се обърна. Българинът започна да брои отчетливо:
— Едно… две…
Разнесе се гърмеж — нечестен и пред прага на смъртта, разбойникът не бе дочакал определеното време. Но и не бе улучил… Георги бавно вдигна оръжието си. В този момент обаче Коджа Мюстеджеб внезапно падна на колене и захленчи:
— Не стреляй, Георги ефенди. В името на твоя бог…
Не можа да завърши. Хайдутинът дръпна тетика — изстрел! — и турчинът се повали по очи. Георги Трънкин, придружен от останалите, приближи до него, обърна го ся крак по гръб. От лявата страна на гърдите бързо растеше алено петно…
— Тате, отмъстен си! — произнесе ясно Георги. После се наведе взе кесията от пояса на турчина и полека се отдалечи. Тогава го застигна белокосият Мавроди Коджакара; едната му ръка, превързана с ленено платно, висеше на шарен месал през врата, а здравата той положи върху рамото на момъка.
— Аз познавах още дядо ти, чието име ти носиш, Георги. С двубоя ти се показа достоен за паметта му. Ала сгреши, когато взе кесията, сине. Тя ти принадлежи по право, вярно е. Но като я взе, ти опетни разплатата — от кръвнина ти я превърна в обир…
10.
Някъде откъм Аба пазар и Машатлъка се носеха нестройни песни. Али ефенди се надигна от мястото си и затвори прозореца; тези песни го дразнеха — не приличаха те на тукашните, пък напоследък, откакто безчислен низам и нестройни тълпи башибозуци — разните му там зебеци и манафи от Анадола — ден след ден се влачеха през Сливен, вече други в града не можеха да се чуят. Постоя кадията до затворения прозорец (отстрани изглеждаше, сякаш проверява дали песните проникват и през джамовете), пък се върна на мястото си и продължи прекъснатия разговор:
— Та кому, казваш…
Мъжът пред него, който се местеше неловко от крак на крак и мачкаше калпака си, подсказа:
— Иван Кючуков, ефенди. Иван Кючуков, воденичар от Драгоданово.
— Не съм ли те виждал тук някъде, из Сливен?
Иван Кючуков се поколеба — беше намислил да похитрува, пък на̀, веднага го хванаха.
— Възможно е, фурнаджия съм горе, в Дели Балта, ама щото имам, то е там, в Драгоданово, ефенди. Воденица и осем дьонюма място.
Признанието не направи никакво впечатление на кадията — той всъщност не се интересуваше от подробностите. И попита отново:
— Кому, Иване, дължиш тези, хм, десет хиляди гроша?
— На Мустафа Шибил от Градец, ефенди. Може да си чувал за него.
Али ефенди предпочете да не обяснява чувал ли е или не.
— В заем ли ти ги даде или…?
— Какъв ти заем! — възнегодува българинът. — Заем срещу живота ми! — Може и да беше имал намерението да поскрие това-онова, но сега се отприщи и разказа всичко: как са го хванали лятос шайкаджиите и са го пуснали срещу обещание за откуп. — Беше уж за една седмица, ефенди, но ме позабравиха и аз си рекох: „Бре, отървах се!“ Да, ама то било за малко. От месец взех да получавам хабери от Шибил — искал си парите, казва. А преди три дни ми запалиха сеновала на воденицата, ей тъй, за предупреждение било. Пък аз сухи пари нямам, кадъ̀ ефенди, всичко вложих в строежа на воденицата. И ето ме при тебе.
— Десет хиляди гроша са много пари — замислено каза Али ефенди. — Що можеш да заложиш срещу такъв заем?
— Воденицата заедно с мястото, те ще излязат двайсет и пет хиляди, че и повече, ефенди.
С движение, добре изучено от десетките подобни случаи, кадията разпери ръце — това би трябвало да се разбере едновременно като „Е, предавам се“ и „Абе хора сме, трябва да си помагаме“. И въздъхна:
— Е, няма как, ще те спасяваме, Иване. — Сетне добави като за нещо, което се подразбира от само себе си: — Но нали знаеш, пет на стоте месечно…
— Как пет на стоте, ефенди! — възкликна, не на шега изумен, воденичарят. — Не съм чувал по-голяма лихва от пара за грош!110
— Ти луд ли си или мене смяташ за луд, Иване? Не чуваш ли тия навънка? Мурабе почва, човече, а не на рамазана постите. Утре я ни има на света, я не — кой е луд да ти даде десет хиляди с лихва на грош по пара? Ако знаеш такъв, върви при него. Зер не съм аз дошъл тебе да моля, а ти при мене. А при мене е така — на стоте пет.
110
Става дума за обичайната за епохата лихва, която също е огромна — равнява се на 30%. И макар че читателят малко трудно ще се ориентира в доста обърканата турска парична система (в случая нека да се знае само, че основната монета е била грошът, а парата се е равнявала на 1/40 от гроша), тук ще приведем един цитат от спомените на Филип Тотю войвода (Филип Симидов. Прочутият Филип Тотю войвода, С., ОФ, 1972), който твърде красноречиво характеризира лихварството през епохата: „… заемодавците бяха жестоки и безбожни в кожодерството си по размера на лихвите. Тъй напр. длъжникът, като попитваше лихварина колко лихва ще му вземе на стотях грошове в месеца, безбожният лихварин засмяно и със сладка като мед приказка му отговаряше: «Ех, бай Стояне, нали знаеш, комшии сме, познайници сме, та бива ли да ти вземам много, сиромах човек си, лесна работа е, ще ти взема на грош по пара.» Неграмотният длъжник, който не може да си направи скоро сметката, приема парите и си отива. А после? Ето какво излиза: лихвата не е 12, 15, 18 или 20 на стотех, а излиза безсъвестната лихва 30 на стотех! На гроша и пара лихва в месеца е по 100 пари месечно на 100 гроша, а за 12 месеца по сто пари са 30 гроша на стоте гроша в годината… Такива дългове се плащаха през цял живот и в наследство!“.