11.
Толкова радостно му беше в този слънчев неделен ден през есента, че просто от време на време забравяше острата болка, която гризеше всичките му стави. Започнала бе тя, тази радост, още миналата неделя, когато Добри Желязков сгоди сина си за Иванка, дъщерята на Русчо Миркович (стари приятели бяха с Русчо, пък и по положение си подхождаха, та венчилото щеше да бъде не само събиране на двама млади, а сливане на два достойни един за друг рода). Снощи пък татарите — думата е за пощата, която все татари пренасяха — му стовариха вкъщи един обемист пакет и в него — новата книга на сливналията Сава Доброплодни, който сега беше пръв учител в Шумен. Прочете Добри заглавието „Водител за взаимните училища“, пък като се увери, че никой от домашните не го наблюдава, побърза да обърне на последните страници. И там в дългия списък на спомоществователите видя своето име и името на Иванчо, сина си. Нещо топло обля сърцето на Фабрикаджията при тази гледка — задоволство ли, блаженство ли, съзнание за постигнат успех ли, той не можеше да го определи. Но че беше важно дело, това не умът, а цялото му същество го знаеше — мнозина са, които умеят да печелят пари (ето, Гюмюшгердановците в Пловдив вече вдигнаха втората за Османската царщина фабрика за сукно), ала на пръсти са онези, що използуват парите за общонародно дело. И утре, и след сто години хората пак ще виждат на страниците на „Водителя…“ (а само тя ли беше — на колко още книги Добри бе между първите спомоществователи!) които са осигурили отпечатването й, та имената им ще вървят докрай наред с авторовото. Също както „Рибния буквар“, например: съчинил го е, и то хубаво го е съчинил котленецът Петър Берович, ама веднага под неговото име е и на онзи, Антон Иванов, който го е отпечатал…
В тази празнична утрин, когато цялото домочадие бе на църква, Добри Желязков най-напред попрелисти веднъж-дваж книгата на Савата Доброплодни, като все понадзърваше и към последните страници, сетне се разходи, куцукайки, из двора, поля някои от цветята и насипа зърна на пауните, върна се отново в стаята си. Понагласи възглавниците, за да положи по-удобно крака си върху тях, ала таман да полегне, и на външната врата се потропа. Ослуша се. Тропането се повтори. Кому ли ще е притрябвал баш в неделя? Като знаеше, че в цялата къща няма никой освен него, Добри Фабрикаджията пооправи халата върху раменете си и — куцук-куцук — отиде да отвори. Изненада се — навън бяха Мустафа Кяни бей в униформата си на миралай, канцеларистът на фабриката Михалаки Банезов и двама от турците-гавази. Нещо смъдна сърцето на устабаши Добри:
— Какво, хора? — попита загрижено. — Да не се е случило нещо във фабриката?
Михалаки Банезов гузно заби поглед между краката си, гавазите стърчаха тъпи и безучастни, само върху лицето на новопроизведения миралай се появи нещо като полуусмивка; докато я гледаше, Добри си рече, че може би точно така се усмихва змията, преди да клъвне зайчето… Помисли го и веднага прогони тази мисъл — той, Добри Желязков ли ще се уподоби на зайче?
— А, нищо не се е случило, челеби — с насилено спокойствие рече Мустафа Кяни бей. Пък Добри забеляза в себе си, че за пръв път, откак бяха заедно, управителят не го назоваваше „устабаши“, а само „челеби“… — Дошли сме за ключовете от фабриката.
— Ключовете от фабриката ли? — искрено се смая Добри. — Че нали в охраната има друг чифт ключове? Къде се е чуло и видяло устабашията да няма ключове?
Усмивката стана по-широка и по-нагла — дълги години Мустафа Кяни бей бе чакал този момент и сега от сърце му се радваше.
— Нека да се изясним, че да нямаме ядове, Добри челеби. Ти комай не пожела да забележиш, че Мустафа Кяни бей не е вече мюдюр, управител, а миралай на фабриката. Война е, челеби, и тази фабрика работи за войската. Още ли не се досещаш?
Добри поклати отрицателно глава — устата му сякаш се бе схванала.
— Ами това е, челеби. От утре фабриката е изцяло в мои ръце. Пък когато ни споходиш на гости, ще ти покажа заповедта от Дивана за освобождаването ти като устабашия. Тъй че ключовете, ако обичаш.
— Заповед от Дивана? — не повярва на ушите си Добри. — За мене, дето имам ферман и златни ножици лично от султана? Вярно ли е, Михалаки? — Канцеларистът продължаваше да гледа върховете на калеврите си и това беше по-красноречив отговор от много думи. — Ключовете, а? — кресна Добри Желязков, комуто кръвта се бе качила изведнъж в главата. — Ще ви дам аз сега едни ключове, че ще ме запомните!
114
Източната или както е повече известна, Кримската война (1853–1866) остава настрана от нашия разказ и затова в романа ще бъде описано само отражението от нея в Сливен и Сливенския край; по същата причина досега, а и занапред няма да бъдем особено придирчиви към нейните исторически подробности и точни датировки. За по-любознателния читател обаче тук ще дадем в сухо изброяване по-важните моменти от нея.
След цяла поредица грешки и нетактичности, допуснати в Цариград, княз Меншиков прекъсва преговорите и на 21 май 1853 напуща турската столица на борда на бойния кораб „Громоносец“ с което дипломатическите отношения между двете страни са прекъснати. На 14 юни с. г. Русия окупира княжествата Влашко и Молдова, васални на султана, и излиза на Дунава. На 4 октомври Турция официално обявява война на Русия. Същата есен руската Дунавска армия обсажда Силистра (в обсадата е участвувал младият тогава офицер граф Лев Николаевич Толстой), но в деня на заповядания пристъп се оттегля отново на левия бряг на Дунава. На 18 ноември с. г. адмирал Павел Степанович Нахимов нанася тежко поражение на турския флот в залива на Синоп и практически напълно го унищожава. През декември с. г. флотите на Англия и Франция влизат в Черно море под предлог, че трябва да защищават Цариград от русите. На 15–16 март Англия и Франция (а през януари 1855 и Сардинското кралство) обявяват война на Русия. На 1 септември съюзническите армии извършват успешен десант при Евпатория в Крим и започва обсадата на Севастопол. Обсаждащите съюзнически войски са поверени съответно на главнокомандуващите маршал Сент-Арно, лорд Раглан и Омер паша, а защитата на обсадения град — на същия генерал-адютант княз Александър Сергеевич Меншиков. След нова поредица от грешки, този път от военен характер, Меншиков бива отзован, а защитата се поверява на адмиралите В. А. Корнилов и П. С. Нахимов (и двамата загинали в сраженията), проявяват се и други извънредно способни пълководци, като Е. И. Тотлебен (бъдещият победител при Плевен), А. П. Хрушчов, В. И. Истомин и пр., а руските войници и моряци показват истински чудеса от храброст и упорство. Въпреки героичната отбрана Севастопол пада на 27 август 1855 и Русия е принудена да иска мир. На 16 март 1856 е сключен Парижкият мирен договор, с който войната се смята приключена. Още преди подписването на мирния договор, цар Николай І умира (18 февруари 1855) и бива наследен от царя-освободител Александър ІІ.