Той отиде до вкъщи, грабна ключовете, хвърли настрана халата и забърза, доколкото му позволяваха болките, навън. Мина покрай тримата пред вратата и зашляпа нагоре към Раковската махала. Бързаше той с все сили, макар да чувствуваше главата си пуста — нямаше никаква представа що всъщност ще направи, когато отиде във фабриката, да се заключи в нея или дявол знае какво друго. Колкото обаче и да бързаше, пак същите четирима го посрещнаха пред металната порта на фабриката.
— Махни се от пътя ми, Мустафа бей — изсъска Добри Желязков. — Махни се, зер не отговарям що ще…
— А ти ме послушай, челеби, и не се съпротивлявай на волята на Дивана. — И турчинът отсече ликуващо: — Твоето царство свърши, челеби. Дай ключовете!
В отговор Добри се наведе малко напред и му лепна един тежък шамар с опакото на ръката си. Мустафа Кяни бей политна, но се задържа на крака. Само една тънка червена вадичка се проточи от устната му. Двамата гавази посегнаха към пищовите си, но миралаят ги спря:
— Оставете го, за последно му е. — И потърси погледа на досегашния устабашия. Тръгвай си, Добри Желязков. И запомни, тази врата вече не съществува за тебе…
Добри се поколеба, пък хвърли ключовете в краката му, обърна се и закуцука надолу. Надолу по пътя и в живота: човекът, когото един ден щяха да наричат „Паисий на модерното ни фабрично стопанство“115, бе превалил върха и сега му оставаше само едно дълго слизане…
Объркани, настръхнали, зашеметени, „хаврикаджиите“ се тълпяха пред желязната порта на фабриката, ала не влизаха вътре, въпреки подканянията на управителя, и фесовете им с пиринчените „чилинчета“ сякаш разстлаха червен килим наоколо.
— Хайде бре, хора! — приканяше ги Мустафа Кяни бей, разтапяйки се от дружелюбие. — Гюндулукът ви тече пък вие още не сте по местата си. Да не сте намислили да си държите децата гладни?
Неколцина се поколебаха и като си даваха един другиму кураж, пристъпиха към портата. Тогава пред всички изскочи чаушинът Боян Силдаров и разпери ръце:
— Нито крачка напред! — изкрещя той с такъв глас, че трябва да се е чул чак на Кутелка. И като видя, че го послушаха, поде по-тихо, но и по-убедително: — Къде сте тръгнали, братя българи и християни? Мигар не сте чули, че вчера от тази сграда са напъдили по най-позорен начин онзи, който даде на царщината първата фабрика, а нам, избраниците, не само хляба в ръцете, но самоуважението ни? Срещу него, нашия Добри Желязкова, ли ще отидем, братя? Когато други са го бутнали във водата, ние ли ще натиснем главата му към дълбокото? Дотолкоз ли сме ние без чест? Или може би някой измежду нас може да каже, че макар един-единствен път е обиден или онеправдан от човека, когото цяло Българско зове Фабрикаджията?
Отговори му глухо боботене, сякаш не човешкото множество, а недрата на самата планина отекваше на призива му. В неясния общ шум все пак се отделяха различими думи: „Не щем без Фабрикаджията!…“, „Не сме ние неблагодарници!…“, „Утре и нас ще изритат…“
Боян усети, че е спечелил людете и побърза да ги прикани:
— Да вървим в конака, братя! Да вървим и да им кажем всички едногласно: — „Или с Добри Желязков, или…“
Не можа да се разбере какви условия предлагаше той да се поставят на турската власт. Защото в този момент един познат дрезгав глас надвика неговия:
— Ти ли бре, Бояне Силдар!? Ти ли, чаушинът, подстрекаваш миллета към неподчинение?
Всички погледи се извърнаха нататък. До вратата, с ръце на кръста стоеше Мустафа Кяни бей — не човек, а въплътена заплаха. Огънеше ли се Боян, цялото множество щеше да се огъне заедно с него. Но Боян не се огъна; той храбро кръстоса поглед с погледа на миралая и запрати в лицето му:
— Вчера е извършена чудовищна несправедливост, Мустафа Кяни бей. Обидили са не кой да е верен поданик на падишаха, а онзи, който е получил ферман от неговата, султановата ръка. Срещу тази несправедливост приканям аз народа, не към неподчинение. — И се обърна, пак към работниците: — Да вървим, братя!
И отново дрезгавият глас го надвика:
— С правото, което падишахът и този пагон ми дават, аз те осъждам на смърт и ще те убия, Бояне Силдар!
Чу се шум и неясна гълчава, „Недей така, бей!“ и „Пази се, Силдар!“ В това-време миралаят измъкна пищова от силяхлъка на гавазина до себе си, запретна кондака и се прицели към размирния българин. Но случи се, че в момента, когато дръпна спусъка, някакъв хлапак с проскубано калпаче и с изострени като на лисиче ушички бутна ръката му, та пищовът изгърмя, ала куршумът отлетя някъде над главите на хората.
115
Автентично — наречен е така през 1944 г., в окръжно до българските индустриалци, издадено от Комитета за чествуването му по повод стогодишнината на първата българска фабрика.