— Видяхте ли какво ни чака без Добри Желязков, братя? — не се уплаши Боян. — Днес ще пушнат мене, утре ще бъдеш ти, вдругиден ти… Да вървим към конака, братя!
И той тръгна. Множеството в червени фесове с пиринчени чилинчета се люшна зад него, а гневните викове на хората разтърсиха смаяния град116. С тях уж полугласно, но всъщност достатъчно ясно се смеси един от припевите, които по това време властвуваха над Сливен:
Докато вървяха надолу, Боян забеляза момчето с острите ушички, повика го при себе си и прегърна още незаякналите му рамене.
— Знаеш ли, че ти спаси живота ми? — попита го.
— А ти, чичо Бояне, знаеш ли, че преди това ти спаси моя? — хитро попита в отговор момчето.
— Аз ли? — Боян помисли, че в гюрултията е чул лошо. — Аз съм спасил живота ти, така ли? Ами че аз за пръв път те виждам бе, сине!
— Може да е за пръв път, ама е вярно.
— Как се казваш?
— Гунчо ми думат, ала истинското ми име е Илия. А на баща ми — Господин, Господин Токтанджиев. Ти си го освободил от работа и си му дал пари, за да ме заведе на доктор, когато съм бил вече взел-дал.
Боян си припомни своя пръв ден във фабриката. И се засрами от искрената благодарност в гласа на този Гунчо/Илия, който по странен начин преливаше от тънко в дебело и от дебело в тънко. И за да се избави от неудобството, само поглади момчето по тънкото вратле, а се обърна към мъжете зад себе си:
— Аз ще вляза при каймакамина. Нека още двама да дойдат с мене, а останалите стойте пред конака — ако Мехмед Салих бей се усъмни, че ние говорим само от наше име, нека да ви види от прозореца…
— Ако трябва да ти отговоря с едно изречение, тате нищичко не стана. — Боян гледаше свъсено към земята. — Мехмед Салих се изхлузи като мокра връв, когато рече, че откак е захванала войната, властта била иззета от ръцете му. Препрати ни към миралая на аскера. — Говореше за Гюрсел ага, който, тъй като Сливен заемаше важно място в придвижването на войската, беше оставен за постоянно тук — да направлява съсредоточаването на частите, да се грижи за прехраната им и така нататък. — Отидохме и при него. Миралай Гюрсел ага пък не знаел нищо за фабриката, щял бил да проучи, ако се наложело, до Стамбул щял писмо да прати… Изобщо нищо и половина.
— Какво смяташ, че ще стане по-нататък? — попита Бяно.
Този разговор се водеше на следния ден, вторник, в дома на Силдаровците. Бурните събития в Сливен бяха отекнали чак до Барите и Бяно бе слязъл от долапа, та ако е във възможностите му, да бъде в помощ и на сина си, и на приятеля си Добри.
— Какво ще стане ли? — Боян сви рамене. — Дупка в морето, тате, ето какво ще стане. Турските чалъми ги знаеш: никой няма да каже нито „да“, нито „не“, ще ни препращат от врата на врата, ще протакат, ще чакаме писмо от не знам къде си… А междувременно хората ще се уморят, ще ги налегне и немотията и един по един ще превият врат.
— А ти?
— Щом фабриката е станала баш турска, кракът ми повече няма да стъпи там.
— И по-нататък? Ще се върнеш при становете ли?
— Не. С няколко другари, бивши абаджии като мене, дето също не искат да се върнат във фабриката, решихме да направим голяма работилница. Като Добри Желязковата, преди той да се хване с ферманите и фабриките. Ама ще кажеш — за такава работилница трябват пари. Вярно е, ние също го знаем. Но с ортаците се надеем да вземем заем. Михалаки Гюлмязов вече го е обещал, за Русчо Миркович мисля, че също няма да го откаже. Други пък са сигурни в Саръиванов. А двама от другарите си имат свое, без заем ще влязат в общото.
Бяно напълни чибука си и дълго пуща кълбета към тавана, докато премисляше. После каза спокойно:
— Ти също няма да влезеш с празни ръце в работата, Бояне. И пари ще ти дам — не ме питай откъде, туй си е моя работа, — и в онази къща в Дели Балта, стига да не възразят другарите ти, имаше някога основи таман за такваз работилница, та можете там, на наше място да строите. — Той се прекръсти. — Пък нека да ви е на добър час!…
12.
Зимата се случи снеговита и дълга, а когато си отиде, в Сливен се установиха войници-французи, един табор — те му викаха батальон, — заедно с офицерите си. Бяха весели и приветливи момчета, никога не се забъркваха в грабежи и насилия, а каквото вземеха от населението — хляб, месо, яйца, по-малко ракия и много вино, — веднага си плащаха честно със златни монети, на които имаше образа на някакъв мъж с брадичка. Едничкият кусур на тези войничета беше, че не им се разбираше нито дума от приказките, та с тях се разговаряше предимно с пръсти и ръкомахания; е, те си водеха някакъв цариградски турчин-терджуманин, ама и той толкова им разбираше езика, та се налагаше често-често да прибягват към единствения човек в Сливен, който знаеше френски — даскал Добри Чинтулов. А когато се видя, че френските момчета се държаха свястно и човешки (даже нещо повече, присъствието им възпираше зулумите на турчулята), даскал Добри им услужваше с истинско удоволствие. По-нататък обаче нуждата от него понамаля: френците понаучиха няколко български думи, българите, от своя страна, също обогатиха знанията си с няколко френски — хляб, вода, вино, месо, искам, искаш, — та, общо взето, се оправяха
116
Всичко, казано дотук в главата, е напълно автентично — изгонването на Добри Желязков, плесницата му върху лицето на миралая, стачката на фабричните работници. Тук му е мястото да отбележим, че тази е първата работническа стачка както в българските земи, така и в Османската империя.