— Мислиш ли, че това е възможно? — недоверчиво попита другият.
— Така е навред по света, по просветения свят. Защо да е невъзможно за Сливен?
Бяно протегна открита десница и учителят я стисна.
— Имаш ме за това дело, даскале. Речете ли да се направи народна библиотека, аз пръв ще донеса в нея скромното богатство, което е на лавицата ми.
— Е, не е чак толкова скромно — съучастнически се засмя Добри Чинтулов. — Аз веднъж изброих у вас трийсет-четиридесет… Не са много домовете в Сливен, които се равняват по книжно богатство с вашия…
— Дано да са триста-четиристотин, всичките ще са пак за общото благо. Но не действувай прибързано, даскале. Събери се с по-здрави хора от младите. — Панайот Минков, даскал Димитър хаджи Костов, може и Злъчката също…
— Не ви чух да споменете зет си Кутьо Ганчев… — вметна учителят.
— Не го пропуснах случайно. — Лицето на Бяно помръкна. — Кутьо не е българомразец, ала и не ври и кипи в народните работи, такъв човек върви на опашката. Не го бива да крачи начело. Ти говори с другите, скройте работата и с бога — напред. И пак ще река, даскале: аз пръв ще застана зад вас!
13.
Младите наистина добре скроиха работата и още по-добре я изпипаха. Те не само обмислиха от край до край начинанието (а имаше много за обмисляне: като се почне от мястото, дето да се съхраняват книгите, та се стигне до волнонаемен библиотекар, който да ги стопанисва и направлява между желаещите), но и подшушнаха каквото трябва тук-там из града: на ревнивите — че вече са създадени библиотеки еди-къде си и еди-къде си из Българско, на суетните — каква чест е да си дарител, на истински ученолюбивите — колко по-широки хоризонти ще се разкрият пред техните жадни за простор очи…
И в деня на Свети дух решиха да преминат към действие. Почти по едно и също време — веднага след празничната литургия — на амвона в двете големи църкви в града „Свети Димитър“ и клуцохорската „Свети Никола“ застанаха съответно Добри Чинтулов и младият общинар Панайот Минков. С пламенни думи те изясниха какво голямо богатство е изграждането на една народна библиотека, колко тя ще спомогне за духовното въздигане на Сливен, как стари и млади ще намират в нея отговор на въпросите, които сега им изглеждат неразрешими… Предварително подсторени хора, отнапред спечелени за идеята, веднага след словата им изпълниха храмовете с одобрителни възгласи и с благословии, също по уговорка някои от по-тежките и по-уважаваните граждани — Бяно Силдаров и Русчо Миркович в „Свети Димитър“ и поп Юрдан и хаджи Никола Кебеджията в „Свети Никола“ — побързаха да се изправят и да заявят, че напълно одобряват начинанието и тозчас отиват да занесат в определената стая на училището всичките книги и вестници, които притежаваха и кътаха досега като зениците на очите си. Увлякоха се от примера им сливналии и с изключение на неколцина най-забидии120 (и те се укриха, не възразиха явно и открито), всички тръгнаха да сътворят чудото, което наистина от днес нататък щеше да влезе в речника им наравно с уважението към другото, наричано Народно школо.
Не беше подстрекател Бяно, той наистина повярва в ползата от народна българска библиотека и почти без жал се раздели с цялото си богатство. И ако тук намери място думата „почти“, то беше само заради „Неделника“ на Софроний Врачански — не защото по съдържание го поставяше на по-лично място от другите, но с него бяха свързани свидни спомени от младостта му.
Постави Бяно Абаджи книгите в две чувалчета и се озова в училището. И чак му се доплака от умиление — повече от четиридесет души се бяха наредили пред него кой с пет, кой с петдесет книги в ръце, все със същата родолюбива цел: да спомогнат за въздиганито духа и знанията на съгражданите си. А там, в класната стая, сякаш цял живот все това са правили, шетаха и се разпореждаха двамата младоци, определени за библиотекари — Анастас хаджи Добрев и Стефан Гидиков, — и двамата от по-големите (бяха връстници — седемнадесетгодишни) и по-„отворените“ ученици на Добри Чинтулов. Те преглеждаха и приемаха книгите, вписваха ги в един тефтер, издаваха на „приносящиющите“ разписки за получаването им… Само когато напливът ги попритеснеше или нещо се пообъркваха, тогава се намесваха учителите Димитър хаджи Костов и Добри Чинтулов, които иначе стояха настрана и се задоволяваха да следят всичко да върви по реда си.