Двамата се заслушаха. И наистина някъде откъм храстите в дола се долови приглушено повикване:
— Чичо Бяно!… Лельо Янке!… Ако сте сами, елате насам!…
Бяно се изправи. Жената го задърпа за навития ръкав на ризата:
— Не отивай! — помоли се. — Може да е капан на злосторник!…
Той не я послуша, освободи ръката си и слезе към шубраците. И от там видя да се подава последният човекът който можеше да се очаква тук по това време — Георги Раковски. Синът на Стойко Попович от Котел — нямаше и помен от онзи, адвокатина в черните алафранга дрехи, с когото се разделиха преди три-четири години; сегашният беше в тесни потури и бели навуща, по бяла риза и син котленски елек върху нея, а на кръста — кожен силяхлък, в който един до друг стърчаха турски пищов и руска права шашка. Само погледът му си беше предишният — остър, решителен, с бликаща смелост.
— Добре си ни дошъл, Георге! — разпери срещу него ръце за прегръдка стопанинът.
— Сполай ви, добри хора! — рипна насреща им нечаканият гост. И като прегърна Бяно и целуна ръка на Яна, рече дяволито: — Бил ли съм прав, чичо, кога навремето съветвах, че ползата българска изисква да оставиш становете и да се заселиш тук? Но хайде, поканете ме вътре, за човек като мене не е дип много полезно да е на чист въздух…
Влязоха, настаниха го, поднесоха му храна, отрупаха го с въпроси. Докато лапаше като човек, който отдавна не се е облажавал, той им каза най-важното: бил начело на дружина от дванайсетмина юнаци, на осемнайсети юни се измъкнали скритом из Цариград, а месец по-късно, на деветнайсети юли, видели родния Котел от висината на Ветрила; отначало близки люде и най-вече сестрицата Нанка не ги оставяли да научат що е глад, но ги подушили турчулята, та сега по всички пътища имало пусии и потери; тогаз Георги се сетил за чичо си Бяно и като оставил дружината на верните си помощници Васил и Младен, поел насам още от тъмно — че къде е, знаеш, Ломи дял, къде са Барите… Щяха да го разпитват още дълго и дълго, но Георги помоли:
— Слез, лельо Янке, в града и проводи тук колкото може повече хляб и каквото намериш сухоежбина. Трябва час по-скоро да поемам назад — момците ми вече втори ден дъвчат листенца от дърветата…
Когато мъжете останаха сами, Бяно даде време на госта да се понахрани и тогава го заразпитва по-подробно. Имаше що да чуе — тя, Георгевата, още веднъж беше съвсем като в приказките.
Щом княз Меншиков, царският пратеник, напуснал Цариград, за всички станало ясно, че войната — а ведно с нея и свободата — вече чука на портата. Да, но нали „бог дава, ама в кошара не вкарва“, Георги преценил, че не трябва да чака със скръстени ръце, а сам да помага на братята руси, пък и другите българи да приготви за битка против поробителя. За най-сгодно той възприел не да се крие из боазите или в дервишките текета (понеже в последните месеци, търсен от турската полиция, той намерил укритие при дервишите-бекташии, като преоблечен по дервишки и спазващ всичките им ритуали, живеел между тях в текето им в Рекидър), а спокойно да кръстосва като турски служител. И нали гаджалите хич ги няма в езиците, чрез приятели успял да си издействува от везира Мустафа Рашид паша служба като главен терджуманин на цялата Дунавска армия, зер те сами не си разбират думата със съюзниците си, френците. И ето в униформа на забитин синът на Стойко Попович и племенникът на Георги Мамарчев преминал сербез-сербез на север от вярната Стара планина.
На това място разказът на Георги Стойков наруши равномерността си, очевидно разказвачът си бе спомнил нещо съвсем необикновено:
— И можеш ли да си представиш, чичо Бяно, като преводач на Френк-Омер паша в Шумен видях един турски алай, съставен изцяло от християни.
— Не може да бъде!
— Не може, но е вярно. Още името им ме обърка: казак-алай121. А началник им е Садък паша, който на дело е чист поляк по име Михаил Чайковски. Офицерите му — и те поляци. Преди няколко години, когато ме пуснаха от хапуса, се бях запознал с този човек. Тогава беше славянин и посланик при султана, сега в Шумен го срещнах като турчин и паша на славянски полк. Бъркотия! Заприказвахме се една вечер на четири очи и си рекохме всичко като мъж на мъж. И що излезе? И той за свободата на своите се борел, разправя, затуй минал на турска служба, та като надвият Русия, да сдобият свобода за поробената си татковина.
— Боже, боже! — закръсти се Бяно. — Светът хептен се обърка — ние за свободата си подкрепяме кръста срещу полумесеца, други пък за своята свобода се наредили зад полумесеца… Иди го разбери, ако можеш!