Георги Раковски не се задоволявал само да обикаля и да гледа; като очаквал русите да повторят подвига на графа Дибича, той, под прикритието на терджуманската си служба, се заловил да изгради и наистина изградил — „Тайно общество“ из, речи го, цяло Северно Българско. Само в Габрово той разполагал с хиляда и четиристотин юнака, а в самия град Свищов — двеста и повече. Други бойци от „Тайното общество“ се намирали къде ли не — Раковски набързо изброи Търново, Русчук, Шумен, Враца, Видин… Но готови бранници имало вече и на юг от Стара планина — между Казанлък и Калофер стоели с пушки в ръка две хиляди.
— И за какво бяха готови бранниците ти, Георги?
— Как за какво, чичо Бяно! — искрено се смая Георги. — Напреднеше ли Дядо Иван отсам Дунава, рамо до рамо с него щеше да застане цял един народ. Но не разпилян и самоволен, а уреден и стегнат като здрава българска войска122.
За съжаление този план не успял — турците се досетили за истинската роля на Раковски, особено след като го зърнали да се сражава срещу тях в битката при Четатя на влашкия бряг на Дунава123, подмамили го в Шумен и го заптисали. Като затворник той отново, за втори път през живота си, поел на юг към Цариград, само че този път там щяла да го чака не тъмница, а бесилка. И добре че един будала турчин — Георги го назова Мустафа бей — решил да го ожени за дъщеря си и го прибрал за няколко месеца на сигурно в своя дом. Раковски се преструвал на готов да приеме и исляма, и дъщерята на Мустафа бей, а всъщност събирал юнаци за развяване знамето на свободата в Балкана, „дори — ако щеш вярвай — половината оръжие на четата е купено с алтъните на бея“. И ето — той е изпълнил бляна си и е развял байрака на свободата, а с него са дванадесет юнаци, готови да пролеят кръвта си за свободата.
Беше се разпалил, но заключението на Бяно го попари:
— А сега идеш чак дотук за няколко хляба, зер иначе няма да пролеете кръвта си, ами ще се споминете от глад… — Той помълча малко. — И какво мислиш занапред, Георги?
— Каквото мислех и в началото, чичо. Напредне ли Дядо Иван на юг към Цариград, в помощ ще му се притека вече не с дванадесет души, а с дванайсет хиляди, ако не даже и дванайсет пъти по дванайсет хиляди. Това го предричаше нявга още вуйчо ми Георги, пък аз ще го въплътя в дело.
— Ами ако Дядо Иван не тръгне на юг към Цариград, а обърне на север към Московията? Тогава?
— Мигар допущаш такова нещо, чичо Бяно?
— С горест в душата ще ти кажа, че не го допущам, а съм сигурен в него. Тази война няма да донесе нищо добро. Нито на Дядо Ивана, нито на по-малкия му братец — българина. — Ново смълчаване. — И ако се окажа прав, що ще правиш с твоите дванайсет юнака, Георги?
Другият повдигна правите си рамене, погледът му потъмня:
— Знам ли? Или ще разпръсна дружината, или в отчаян бой ще пратим при аллаха колкото се може повече поробители и сами ще загинем в него.
Отвън долетяха неясни шумове. Бяно Абаджи посочи на госта къде и как да се скрие, а сам излезе да провери какво става. За щастие тревогата се оказа неоправдана — откъм града идеше Найден и водеше едно магаре, цялото натоварено с вързопи, чувалчета и дисаги. На Бяно не му стана особено приятно, че Яна бе проводила именно Найден с храната — така както го познаваше, най-вероятно да се поведеше по ума на Георги Стойков и да тръгне да освобождава отечеството точно тогава, когато нямаше никакви изгледи за успех. Предположението му се оказа вярно, но само наполовина: когато приседнаха на приказка тримата, Георги сам прикани младия си роднина да го последва „в честна бран за свободата на прелюбезната наша татковина“. За негова искрена изненада обаче Найден поклати глава — не, той нямал желание да се нареди под байрака на Раковски.
— Защо? — неприятно се порази новоизпеченият войвода.
— Ако слезеш в града, бате Георги, и видиш каква войска се ниже на север — не само низами и башибозук, ами и безброй френци, — ти сам ще се увериш как това, дето вещаеш, няма да се сбъдне.
Бяно се размисли върху думите му. Че Найден беше прав, за това не си струваше да се спори. Но Найден не беше човек, който ще размисля спокойно и ще решава по разум — на такива като него, буйни до безразсъдство и заслепени от омраза към поробителя, стига да речеш хайде и тръгват. Какво го задържаше сега? Внезапно помъдряване? Промяна в нрава? Не ако е така, защо момъкът, иначе открит и прям, сега се гърчи и не смее да срещне погледа на госта? Помисли върху всичко това Бяно и нещо му подсказа истината — не разумът, а сърцето задържаше Найден в Сливен. Сетне прецеди спомените си и веждите му се сключиха в тежък възел — видя той в съзнанието си как не много отдавна Найден, уж лудата глава Найден, стои вцепенен пред една девойка с теменужени очи.
122
Всички изнесени дотук и по-нататък сведения за дейността на Раковски през 1853–1854 г. — автентични, включително куриозното му преживяване известно време като дервиш (мохамедански калугер). „Тайното общество“, създадено от него следва да се приеме като първата широконационална революционна организация — след относително по-локалното „Сливенско братство“, изградено от Ив. Селимински тридесетина години по-рано. Дълго време българската историография приемаше „Тайното общество“ само като организация, която си е била поставила за цел да разузнава в полза на русите, да им съдействува с водачи и т.н. Едва в по-близко време бяха открити нови сведения за „обществото“, които позволиха на съветския историк В. Д. Конобеев (Българското националноосвободително движение. Идеология. Програма. Развитие. С., 1972) и веднага след него Веселин Трайков (Георги Стойков Раковски, биография…) да изяснят истинското му съдържание. Така получиха обяснение и думите на самия Раковски в автобиографичното му писмо до Иван С. Иванов, с които той дава съдържанието и целта на „обществото“: „… да преуготовлявами народа всягда да бъде готов, щото в благовремие да действува съгласно с русийское напредване в Турция“.