— Е, да потеглям, че Ломи дял е далече — надигна се Георги. — Пък то иначе бъдещето ще покаже прав ли съм бил или съм грешил…
По същото време, когато Раковски се сбогуваше с роднините си при Барите, на няколко часа път от тях сестра му Нанка беше поставена на най-голямо изпитание. Като знаеше как гладуват Георги и юнаците му, тя насъбра вързоп с храна, предума една комшийка да я придружи и пое към Ломи дял. Не щеш ли, попаднаха на една от засадите, които турците бяха разположили по всички пътища. Изскочиха заптиетата, насреща им и отдалече се развикаха: „Стой!… Стой и покажи що носиш със себе си!…“ Комшийката загуби ума и дума от уплаха — не можеше да има никакво спасение: нито да побягнат, нито да откажат да отворят вързопа. И в този миг Нанка пак намери спасителен изход — колкото дързък, толкова и нелепо срамотен. Тя се разсмя диво, захвърли вързопа и захвана да се разсъблича. Когато заптиетата дойдоха до тях, тя тъкмо запокитваше настрана последните си дрехи и застана пред тях, както я е майка родила, като си подпяваше нещо и играеше непонятен танец.
— Каква е тази жена? — попитаха стъписаните турци.
И комшийката намери сили да поеме дял от лъжата:
— Безумна е, ефендилер. Още от малка нещо тука й е по̀ така…
Знае се, че мюсюлманите изпитват благоговеен ужас пред лицето на лудостта. Заптиетата от пусията не направиха изключение:
— Облечи я и я прибери у дома й! — заповяда чаушинът и си тръгна, като мърмореше пода носа си: — Аллах, аллах, какво ли не ходи по хората!…
А един от останалите даже подхвърли една пара̀ върху разхвърляните дрехи на „лудата“…124
2.
Необмислено начинание беше то, дотолкова необмислено, че по-късно Добри Чинтулов, обронил глава над чашата застинал чай, сам се чудеше не за самата си постъпка (той беше готов още сто пъти да я извърши!), а на лекомисленото, неподготвено и безразсъдно решение за изпълнението й.
Първо, не бе взел под внимание кои му бяха съветниците. Не, не става дума за злонамереност; те просто по нрав бяха такива, че човек следваше не три пъти (както е в поговорката), а тридесет пъти да прецени, преди да последва съвета им. В договора на даскал Добри с общината имаше точка, че ще участвува като протопсалт в службите на сливенските църкви; това задължение той изпълняваше и не му тежеше — нали беше семинарист, знаеше литургиите по-добре и от свещениците, пък и обичаше сладката църковна песен. Веднъж след служба в „Свети Никола“ поп Юрдан покани двамата псалтове — Добри Чинтулов и Злъчката — на чаша ракия в дома си (пости бяха и не се позволяваше да се пие вино или ракия, ала поп Юрдан не вземаше много присърце тези забрани). Даскал Добри наистина не им направи дружина в мезето и ракията — той не вкусваше никакво друго питие извън чая, — обаче с удоволствие приседна с тях на приказка. И както си приказваха, Димитър Инзов неочаквано изтърси:
— Абе докога ще търпим тоя позор бе, хора? Кълчим си ние езиците с проклетите му гръцки слова — той изпя гъгниво и със само нему прилягащо кривотене: — „Фотѝзи о агназмо̀с имо̀н, ке та тин до̀ксан анапѐнпомен то Патрѝ ке то Гио̀, ке то а̀гио Пнѐвмати, нин, ке аи, ке ис тус ео̀нас тон ео̀тон…“, пък самите ние не разбираме, щото ломотим като папагали, какво ли ще да е на бедните миряни, които ни слушат. След такава служба лежа аз в леглото си, а в главата ми все една мисъл: това ли аджеба означава да доведеш до нищите гласа и мъдростта Христови? — И завърши с едно: — Мамка им гръцка…
Поп Юрдан така енергично гаврътна ракията си, че ако беше изпуснал чашата, щеше да глътне и нея.
— Да изгния в геената, ако не си прав, Злъчка! Скверним ние и божието име, и собствената си чест като християни и българи.
— Чудя се на нас самите — продължи даскал Димитър, като сам поднесе чашката си за повторно наливане. — Не се стъписахме ние от такава сила като Цукалата и го изритахме от Сливен, че сега това „Фотизи о агиазмос имон…“ ли ще ни препъне?
— Две пречки вързват ръцете ми — каза на това място поп Юрдан. — Никъде в Сливен не може да се намери тропар на славянски, пък аз също хабер нямам от значението на разните му там фотиазмоси и агиазмоси. — Тук свещеникът малко си кривеше душата. Оправяше се той прилично добре на гръцки, и то не само словесно, но и писмено, ала толкова мразеше „гърчулята“, че не си позволяваше дори да го признае. — И сетне — владишки наместник съм и туй ми се вижда много важно, волята на „светиня“ му Кирил Одрински да минава именно през мене, а не през някоя рабска гръкоманска душица… което сигурно ще стане, ако именно аз се очерня като бунтар пред владиката. Да не бяха тези две спънки, отколе гръцка дума да не се е чула в „Свети Никола“, че комай и в цял Сливен.
124
Случаят — автентичен. Съобщен е от М. Арнаудов (Из миналото на Котел, С., ГСУ–ИФФ, кн. ХХVІІ, 1, 1931, стр. 30) по разказ на К. Наков.