И тук Добри Чинтулов с изненада чу собствения си глас да заявява решително:
— Това ще свърша аз. Ще преведа на чист български език или проскомидията, или литургията на оглашените…
— По-добре литургията на верните — вметна поп Юрдан.
— … и още на следващата неделя — тогаз по програма имам да пея в „Свети Димитър“ — даскал Добри наподоби „елинското“ съскане на гъркоманите — сте зарадвам усите на насите верноподани на Фенер и на негово светейсество вместо с „О евлого̀н тус евлогу̀ндас…“ с „Господи, Ти, който благославяш…“. Ще го направя, помнете ми думата.
Той наистина го направи. Преведе според силите си заключителната молитва, а в намерението си посвети само един, и то сигурен човек — поп Станчо (много по-късно се оказа, че това е било катастрофална грешка: раболепният поп Станчо е побързал да предупреди владиката Кирил, а той пък, от своя страна, се е погрижил да устрои подобаващо посрещане на молитвата, произнесена на „варварски“ език в светия храм), защото прецени, че ще бъде лошо, ако няма подкрепата на онзи, който ще води неделната служба.
Речено-сторено. В неделя, когато поп Станчо се изправи пред олтара и започна „О евло̀гон…“, откъм амвона напред се изстъпи млад човек със среден ръст, позакръглен, с телени очила на носа, гладко обръснато широко и добряшко лице125, и издигна глас, който заглуши свещеника:
— „Господи, Ти, който благославяш онези, които Те благославят, и освещаваш онези, които се надяват на Тебе, спаси Твоите люде и благослови наследието си; запази пълнотата на Твоята църква, освети онези, които обичат благолепието на Твоя дом. Ти и тях…“
И се случи нещо неочаквано. След първоначалното стъписване, последвало първите български думи в храма господен, се разнесоха гневни викове, ругатни и закани. Това още не смути четеца — очаквал го беше, та се бе погрижил да сложи за всеки случай между богомолците-гъркомани неколцина от учениците си с изявен патриотизъм, като Никола Боров, Анастас хаджи Добрев и Стефан Гидика, ала противодействието не дойде оттам, а от „женската църква“ и най-вече от пискливите фъфлещи гласове на няколко бабички. Добри Чинтулов си отбеляза това чудновато явление и продължи да чете:
— „Ти и тях прослави с божествената си сила, не оставяй и нас, които се надяваме на Тебе. Дай мир на Твоя свят, на църквите си, на свещениците си, на христолюбивото войнство, на благочестивите и православни християни…“
Последва нещо вече не неочаквано, но каквото никой не помнеше. Бабичките се спуснаха по стълбата, в „мъжкото“ отделение и като крещяха нестройно приказки, като: „Не те ли знаем ние тебе чий син си, та на какъв варварски език си дошъл да ни четеш!“, втурнаха се да го налагат коя с каквото можеше. Димитър Инзов, единственият, който се случи там наблизо, се опита да ги възпре, но успя само дотолкова, доколкото ударите им се посипаха и върху него. Докато го биеха, щипеха и блъскаха, Добри Чинтулов все пак завърши преведената от самия него молитва:
— „… и на всички Твои людие, защото всяко добро даване и всеки съвършен дар е отгоре, който слиза от Тебе, Отче на светлината, и затова на Тебе отдаваме слава, чест и поклонение, на Отца и Сина и Светаго духа, сега, всякога и във вечни векове. Амин.“
Докато четеше още „Тебе, Отче на светлината“, Добри вече без изритан от бабичките до вратата на църквата. А когато изрече „Амин“ и млъкна, чу далеч зад себе си поп Станчо да надмогва гълчавата с равния си, привично възторжен глас:
— „О евлого̀н тус евлогу̀ндас се, Кирие ке агѝсасон тус епѝси пепито̀тас, со̀сон тон лао̀н су ке евло̀гисон…“126
Набит, оскърбен и с наранена душа, Добри Чинтулов побягна от храма към дома си. По лицето му се стичаха сълзи, ала на устните му идваха все думи на гняв и закани към владиката и гъркоманите…
125
Външността на Добри Чинтулов е предадена навсякъде достоверно. Юрдан Михайлов, който го е познавал лично, го описва (Няколко думи за Добри Чинтулов. Илюстрация Светлина, ХХХ, 1922, кн. VІІІ] по следния начин: „Д. Чинтулов имаше среден ръст, доста пълен, с очила, облечен винаги грижливо, бръсната брада, малки мустачки, поглед проницателен.“.
126
Авторът държи да изрази благодарност на отец протосингела йеромонах Григорий от Старозагорската митрополия, който го запозна със структурата на църковната православна служба и му предостави използуваните тук текстове на гръко-византийската литургия, както и на Димитър Христов от Варна, превел старинния по форма и език текст на български.