Надвечер Анастас хаджи Добрев потърси учителя си в дома му и го намери в неговата „килия“ — все още със смазана душа. Добри Чинтулов се разхождаше от стена до стена с чаша димящ чай в ръка. Извини му се благовъзпитано и го покани в библиотеката, където „неколцина негови верни приятели и добри отечестволюбци“ го канели да се поразговорят. Добри прие без колебание — той самият чувствуваше нужда от другарска подкрепа и безпристрастна оценка.
Библиотеката, както вече се каза, се помещаваше в една стая на Централното училище. В средата й имаше голяма кръгла маса, застлана със зелено сукно, където обикновено се оставяха вестниците и някои наскоро получени книги. Украсата на стените вляво и вдясно се състоеше от две картини на Николай Павлович: „Райна или Берислава, княгиня българска“ и „Срещане на княгиня Райна с братята си Бориса и Романа“. При стената точно срещу входа се намираха пет големи неподвижни шкафа, в които имаше различни учебни помагала, като глобуси и пр., всички издадени досега български книги, голям брой руски, изпратени в дар от славянофили из Петербург, Москва и Киев, стари български ръкописни книги и свитъци на пергамент и в последния — по два екземпляра от всички съчинения (главно на френски език) от котленеца д-р Петър Берон128. Сега около кръглата маса бяха насядали Бяно Абаджи, поп Юрдан, Панайот Минков, хаджи Никола Кебеджията, Русчо Миркович и учителите Димитър Инзов и Димитър хаджи Костов; малко по-настрана заеха места двамата ученици, които стопанисваха библиотеката — Стефан Гидиков и влезлият с Чинтулов Анастас хаджи Добрев. Учителят поздрави при влизането си, отговориха на поздрава му и му посочиха едно място, което пазеха за него между Бяно и Русчо Миркович; гузни и виновни, Злъчката и поп Юрдан упорито избягваха да срещат погледа на новодошлия. И все пак не друг, а именно свещеникът пръв откри разговорите.
— Стана тя, квато стана, даскал Добре, ами да видим как да я оправим.
— Не е то „стана тя, квато станат“! — с неприсъща за него острота го прекъсна чернобрадият Димитър хаджи Костов. — Има много неща, които са забранени за нас, но най-отпред аз слагам две — да си позволяваме грешни стъпки и да злепоставяме, да подбиваме името на най-учения измежду нас, господина Добри Чинтулова.
— Вярно е — подкрепи го Панайот Минков. — Не можем с лека ръка да отминем станалото. Трябва да го разчовъркаме до основите.
Разчовъркаха го. И не им отне кой знае колко време — Злъчката и поп Юрдан си признаха за лошия съвет, който са дали, самият Добри Чинтулов се укори за недомислието. Не остана незабелязана и неразтълкувана и странната организираност на бабичките: „Помнете ми думата, че зад тях беше ръката на светиня му Кирил“, каза поп Юрдан и както знаем, този път не се размина с истината.
— Сега вече наистина е позволено да кажем „стана тя, квато стана“ — рече Бяно Абаджи. — Не можем да върнем назад случилото се, това всеки знае. Също тъй не бива прекалено да корим даскал Добри и онези които са му дали погрешния съвет: робът вечно чака своя ден и не е грях, ако някой път сбърка, та в надеждата си за деня види самия ден. По-важно е друго — веднъж като сме се хванали, да не се оставим докрай отдолу.
— Така е — съгласи се Русчо Миркович и както обикновено, думата му имаше тежест между присъствуващите; уважаваха го сливналии и не защото бе един от най-богатите люде в града, а защото бе започнал с две голи ръце, пък само с ум, труд, упоритост и благородно честолюбие се бе издигнал до най-първите в града, без да остава настрана и от народните работи. — Господин Чинтулов е сторил грешка в действието, но не в замисъла. Не бива поради грешката да изоставим правилното начинание.
— Казано е: „Каквото захващаш, мъчи се да го изкараш“ — отново се обади Бяно. — И още: „С едно удряне пирон не се забива.“ Е, ние захванахме една борба малко припряно, непремислено, но щом тъй или инак сме се хванали, трябва да продължим. И да удряме, докато забием пирона до самата глава. Работата е как да постигнем всичко това.
Много умуваха, от всички страни преобръщаха работата — доникъде не стигнаха. И когато сякаш спряха до „кьор сокак“, думата поиска един от онези които сякаш не само нямаха право да се обаждат, а присъствуваха тук по благоволението на другите — ученикът Стефан Гидиков. По привичка той се обърна първо към учителя си, когато стана на крака и заговори:
— Господин учителю! Многоуважаеми господа! Не се обиждайте, че аз, най-младият тук, ще си позволя да се вмеся в разговора ви.
127
Случаят е автентичен и е предаден в подробности по спомените на Михаил Греков (Поетът Добри Петров Чинтулов. Юбилеен сборник на българското народно читалище „Зора“ в Сливен. С., 1910), както той ги е записал, разказани от учителя-поет, когато са учителствували по едно и също време в Сливен.
128
Описанието на Сливенската библиотека е автентично, но се отнася за един по-късен етап от развитието й. Допуснахме това отклонение, за да не затормозваме читателя с няколко описания на едно и също нещо. Заслужава да се отбележи още, че по-късно в библиотеката се появил нов, шести шкаф от орехово дърво с надпис „Библиотека, подарена на Сливенското централно училище от родолюбивия хаджи Юрдан (т.е. Иван) Селимински“. На стените била окачени още една картина на същия художник: „Преселването на Българите в Балканския полуостров под предводителството на Аспаруха“. А в долните чекмеджета на шкафовете се пазели „пълни тела“ (течения) на излизащите дотогава вестници на български, а също и няколко на чужди езици. За времето от 1860 до 1875 г. д-р С. Табаков (История на… т. ІІ) казва, че „библиотеката на сливенските училища била една от най-богатите библиотеки в България“.