Оказа се, че тревогата на Бяно е била съвсем напразна — още преди два месеца, през август, когато се разбрало, че Дядо Иван няма да идва насам, бате й Георги разпуснал дружината си и се укрил тук, при сестра си129. Като разказа това, Нанка се засмя безобидно лукаво:
— Нашият Георги е длъжник на вашия, Бояне. Преди три-четири години градихме скривалище за Георги Трънкин, сега там е намерил безопасност Георги Раковски…
Заведе го, отмести хитроумно направената протка на скривалището (беше точно зад оджака; ако запалеха огън, никому не би минало през ум да търси човек зад пламъците) и след малко двамата „братовчеди“ бяха в прегръдките си. После Нанка им даде нещо за почерпка и ги остави да си приказват по мъжки.
— Евалла на баща ти! — честно призна Раковски, — той позна там, където аз, уж многознайникът, бях изпаднал в заблуда. Ние сега не можем да чакаме помощ от Дядо Иван, той си има достатъчно свои грижи, и следва за свободата да разчитаме на собствените си сили.
Боян му разказа новини от Сливен и — доколкото бяха стигнали до Сливен — от затегналата се край Севастопол война. Георги пък сподели намерението си да прекара тук зимата, макар и да изрази опасение, че надали съдбата ще му дари толкова време спокойствие — много „копои“ дебнели наоколо, чорбаджиите-изедници не мирясвали, че „дори от кака Неша страх имам — може да стори някоя глупост, зер зетьовете ми се смразиха заради пусто наследство“130. Но той не стоял „празен“, в бездействие — показа няколко тетрадки с недовършено съчинение „Неповинен българин“ (Боян зърна, че то още в началото си призоваваше „Възбуди ся род български от глъбока съня“), а сега работел върху друго, „Горски пътник“, цялото в стихове, показа и него. А междувременно записвал и редки народни думи, предания, пословици, песни.
— Довечера ще те затворя тук, при мене — каза. — Тогаз ще видиш как събирам чудните наши песни и златните словца от самия извор…131
Наистина вечерта те прекараха един до друг в скривалището. В одаята отвъд оджака Нанка бе събрала седянка и момите и младите жени пееха и се наддумваха, а в същото време, свит до добре замаскираната лоена лампа, Георги записваше ли, записваше… По едно време той изруга тихо — оттатък бяха подхванали прекрасна песен за стари войводи, а нему точно сега свърши мастилото. Тогава Боян го побутна успокоително по рамото и му подаде дивита си, който винаги имаше място в пояса му. Раковски дори не му поблагодари (дивитът щеше да остане забравен при него), а продължи да дращи на коляно…
На другия ден роднините се сбогуваха сърдечно, Раковски прати любезен поздрав на чичо си Бяно, но и заръка „да не напуща долапа в Стара планина — както е бил нужен досега, дваж по-нужен ще бъде занапред“, Боян се настани върху самара на кончето и се разделиха.
За съжаление или за добро, младият мъж не стигна далече. Половин час по-късно, когато наслаждаваше погледа си на сменящата се премяна на гората, пред него със заплашителни викове наизскочиха неколцина турци с пушки и голи ятагани в ръце; Боян, никога не беше виждал главатаря им, но веднага го позна — беше некоронованият господар на този край Мустафа Шибилюолу от Градец.
— Слез и остави на земята оръжието си! — заповяда циганинът.
— Нямам оръжие, мирен пътник съм — каза в отговор Боян, но не побърза да слезе. Хвърли поглед наоколо — не, нямаше изглед да се спаси, ако побегне по тези чукари, куршумите ще го стигнат още в първите крачки. И когато Шибил за втори път му нареди да слезе от коня, той благоразумно се подчини. Пребъркаха го — цялото му „богатство“ беше един грош и нещо.
— Защо си тръгнал без пари бре? — захвана да го хока Шибил, който се почувствува ощетен, че си е губил времето така, за нищо! — Ти не знаеш ли, че тук пътникът плаща за изтриването на друма? — И заповяда на своите: — Приберете кончето, то ще плати масрафа ни. А на тоя дръпнете един пердах: нека да знае за следния път и на другите да каже, че който минава през земята на Шибиля, трябва да си носи пари да си плати даждието. Хайде!
— Ама чакайте бе, хора! — започна Боян, като се мъчеше да говори успокоително. — Как може заради това, че някой няма…
Не успя да довърши. Глухи за всякакво разумно слово, върху него се нахвърлиха наведнъж четирима-петима яки мъжаги. Той се опита да ги спре, да се отбранява, но напусто — няколко ръце го повалиха, градушка от ритници и юмруци заваля отгоре му, после нещо твърдо (беше приклад на пушка) се стовари върху главата му и светът мигом притъмня…
129
Не подлежи на спор, че след краткото си хайдутуване в Котленския балкан Раковски е разпуснал дружината си и четири месеца се е укривал „в дома на прелюбезната матер и прелюбезната сестра — Руска Мамарчова и Нанка Стойкова“, както е отбелязал той собственоръчно, има обаче различия в схващанията относно времето на този престой; някои изследователи определят началото му по-късно. Тук ние приехме за достоверна декларацията от 1822 г. на Панайот Хитов пред Народното събрание (срв. Дневници на VІ обикновено народно събрание, редовна сесия, ст. ІІІ, 12), според която „Раковски е стоял в къщи у сестра си (б.а. — Нанка) от «Света Богородица» до Коледа“, което практически означава от средата на август до края на декемви.
130
Действително в този период Неша по мъж Стоян Кирова е изиграла доста неблаговидна роля по отношение на брат си — срв. Веселин Трайков. Георги Стойков… стр. 115, бележка под черта.
131
Веса Стоянова от Котел показа на автора няколко пожълтели листа с такива „златни словца“, записани собственоръчно от Раковски по време на укриването му при Нанка, за което й изразява искрената си благодарност.