Такава беше „хавата“ в Сливен и в семейството на Бяно, когато в един ясен февруарски ден той се запъти към кадията.
Али ефенди не беше глупав, та не му беше трудно да се досети за какво идва, тържествен и навъсен като гръмоносен облак, най-уважаваният от сливенските общинари — не пред властта, там по-уважавани бяха Евтим Димитров, Йоргаки, хаджи Гендо и още неколцина, но безспорно на първо място за самите българи, пък така се извъртаха в последните години нещата, че не се знаеше кое от двете е по-важно и по̀ за съобразяване. Предстоящият разговор не го плашеше — внукът на Тахир ага не можеше да се стресне от пенявенето на един гяурин, който и да е той, — но щеше да бъде твърде неискрено, ако си речеш, че предстоящата среща го оставяше напълно безразличен…
И тъй, Бяно Абаджи се яви при него, поздравиха се и седнаха, поднесоха им сладки, емиш и разхладителни шурупи; Али ефенди не пропусна да забележи, че посетителят прие всичко, но не се докосна до него. А когато се стигна до разговора, той започна не отдалече-отдалече, както изискваха правилата на турското общуване, а направо, рязко, безцеремонно, на границата между дързост и нахалство.
Бяно Абаджи: Искам веднага да знаеш, Али ефенди, че съм не гост, комуто се полагат баклави и шурупи, а тъжител. От тебе, само от тебе зависи дали тъжбата ми ще е отправена към твоя милост, или по-горе.
Али ефенди: По-горе? — (Лек оттенък на присмех.) — Към Мехмед Салих бей?
Бяно Абаджи: Не, към Високата порта. Защото, доколкото знам, за бездействието на кадиите следи именно Портата.
Кадията се облегна назад във възглавниците, ръката му, тъкмо посягаща към паничката със сушени смокини и стафиди, замръзна във въздуха. Чак такава пряка и остра нападка той не бе очаквал.
Али ефенди: Изсилваш се, но то си е за твоя сметка. Кажи да чуем. И ако жалбата ти е като за Портата — прав ти път към Стамбул.
Бяно Абаджи: Преди четири месеца синът ми Боян, трудолюбив абаджия от нашия град и верен поданик на падишаха, беше нападнат от Мустафа Шибил и неговата шайка кеседжии и пребит, кажи го, до смърт. За да ти спестя конфуза, веднага ще те помоля, кадъ̀ ефенди, да не представиш, като че чуваш това за пръв път — мога да го докажа, че ти беше своевременно известѐн за злодеянието. — (Беше вярно. Тези гяури захванаха да пипат много окумуш — едва сега Али ефенди си даде сметка, че не е било никак случайно, дето през октомври при него едновременно се явиха да съобщят за поредния зулум на Шибил двама души, даскал Димитър Черното и хаджи Никола Кебеджията.) — Дошъл съм да искам правда срещу разбойника, кадъ̀ ефенди, както това е посочено в закона. Не я ли получа, след неделя ще искам правда от Високата порта срещу някои кадии, които с бездействието си покровителствуват — за да не река насърчават — янкеседжиите по друмищата.
Али ефенди (стреми се да пита невинно): Кого имаш предвид?
Бяно Абаджи (с тънък и затова двойно нараняващ присмех в гласа): Ако си станал вечен член на Портата, да ти кажа, ефенди…
Али ефенди: Спомена, че се жалваш според закона. Не знаех, че си запознат с шериата132, Бяно Абаджи.
Бяно Абаджи: От шестнадесет години — 1 реби ел-евел лято, 1256-то по вашия календар или 30-тия ден на месец ноември лято 1839-то по нашия, — когато светлият наш господар подписа в Гюлхане Хатишерифа, достатъчно е, кадъ̀ ефенди, че зная него.
Али не биваше да спори, щеше да изпадне в смешно положение. Всички в Турция знаеха, че Хатишерифът отмени шериата само на думи, но именно с думи, явно и открито, кадията не можеше да се позове на съществуващото положение — то би било равносилно да се изложи на нападката, че не уважава подписа и свещената воля на султана. Едно е да си караш по старому, друго — да прогласиш, че не признаваш новото!
Али ефенди: Любопитно ми е откъде аджеба можеш да познаваш Хатишерифа. Защото той, доколкото ми е известно, не е отпечатан никъде. Или може би ще захванеш да ме уверяваш, Бяно Абаджи, че си запомнил дума по дума онова, което преди шестнайсет години телялинът прочете при Сахатя? — Думата му беше за градския часовник, издигнат в началото на века наблизо до конака
132
Шериат — ислямски религиозен закон, по който са били решавани не само верските, но и гражданските съдебни спорове; несправедлив и регресивен той е узаконявал неравенствата и господствуващото положение на „правоверните“ над „раята“.