Бяно Абаджи (изважда една тънка зелена книжка): Не мога да се похваля с такава памет, но аз притежавам Хатишерифа.
Кадията се изуми от тази дързост на българина — знаеше се, че въпреки забраната на Решид паша гяурите бяха издали в Букурещ на два пъти — през 1839 и 1841 година — Хатишерифа на своя варварски език, но притежаването му беше смятано за своего рода бунтарско действие134. Като поразмисли обаче, той веднага разбра, че не може да стори нищо на закононарушителя — да го предаде на съд, това означаваше да му даде възможност да му разгласи обвиненията си срещу него, кадията, за бездействията му срещу зулумите на Шибил. А никой не знаеше по-добре от Али, че в това отношение работите му не са докрай чисти.
Али ефенди (със старание да придаде на гласа си насмешливост): И какво пише в тази, хм, книжчица, Бяно Абаджи?
Бяно Абаджи: Че само за престъпленията срещу сина ми Боян Мустафа Шибилюолу следва да прекара в тъмница тринадесет и повече години. Но ако му се направи справедлив истиндак, няма спор, че ще излязат и няколко убийсгва, които тежат на съвестта му. И тогаз чисто и просто…
Али ефенди: Брей, много си разбирал от законите, Бяно Абаджи.
Бяно Абаджи: Ако не много, то достатъчно, кадъ̀ ефенди. — И върна на Али насмешливостта му: — Ти положително лягаш и ставаш със закона в ръка, но аз ще ти припомня нещичко. Бит ли е Боян, и то с тояги и приклади на пушка? Това е нарушение на част трета, член пети: „Когато някой от какъвто и да е чин вдигне ръка или тояга другиму, за да го бие…“ Обран ли е? Да, обран е напълно, пари и кон, всичко, дори и дрехите от гърба. Част шеста, член трети казва: „Ако се случи някой да дръзне да краде… дори и най-малката вещ…“ Е, за това се полагат три години, ефенди. По-нататък. С оръжие в ръка ли са били Шибил и читаците му? Част десета, член първи сякаш е писан точно за тях: „Изобщо когато някой тръгне с оръжие на другиго…“ А къде са били тези бабаити, Али ефенди? Не са ли причаквали край друма да обират мирните пътници? Член първи на единадесетата част е за тях: „Кеседжиите, които вардят по пътищата, ако да не даалдисват да убиват человеци, но дерзаят само да обират, да се хвърлят в кюрека135 за седем години.“ Искаш ли и други обяснения, справедливи кадийо? И да ти припомням ли отговорностите за онези, на които е възложено да прилагат този закон, а не изпълняват както трябва дълга си? Да си овластен да бдиш за реда и да си затваряш очите пред престъпленията, това значи да си сеяч не на законност, а на вятър. Пък нашият народ казва, кадийо, че „който сее вятър, жъне буря“…
Али Ефенди (след продължително размисляне): При мен за пръв път идва оплакване срещу Шибил, за побой над сина ти, Бяно Абаджи, ама оплакване по закон, не „лаф лафъ̀ ачар“136. Ще направя, каквото ми повелява законът.
При тези думи Бяно стана, поздрави сдържано и си тръгна. При вратата го застигна повикването на кадията:
Али ефенди: Искам и аз да те попитам нещо, Бяно Абаджи. Ти познаваше дядо ми Тахир ага, нали? — Другият потвърди. — Дори както съм чувал, веднъж-дваж си имал, хм, алъш-вериш с него?
Бяно Абаджи: Вярно си чул, Али ефенди. И с бой ме е наказвал дядо ти, и за малко не ме е окачвал на въжето. Това спокойно може да се нарече добро познанство.
Али ефенди: Щеше ли при него да дойдеш с днешното си оплакване?
Бяно Абаджи: Не.
Али ефенди: Защото щеше да те е страх от него?
Бяно Абаджи: Не, Али ефенди. Защото нямаше да имам от какво да се оплаквам. По времето на Тахир ага нямаше хатишерифи и танзимати, пък той не делеше разбойниците на свои и чужди. За него имаше кеседжии и мирни поданици на падишаха — безмилостен беше към едните и покровителствуваше другите. Колко години Мустафа Шибил си развява пояса, ефенди? Три? Пет? Осем? Това просто не можеше да се случи при дядо ти — още като научеше за своеволника, Тахир ага щеше лично да отиде в Градец и да се разправи с него. Ето защо нямаше да имам за какво да се жалвам при него, кадъ̀ ефенди.
133
Градският часовник (Сахатя), съществува, макар и невъзстановен, и до днес в двора на Пето основно училище „Иван Лилов“.
134
След погрома на Турция в 1829 г., на западните сили било ясно, че ретроградността на Османската империя и въздигнатото в закон неравенство на поробените от нея народи представлява постоянен коз в ръцете на руската великодържавна политика и повод за експанзия на царизма към юг, с крайна цел Цариград. За да се излезе от неловката ситуация, Англия, Франция и Австрия принудили младия турски султан Абдул Меджид да се съгласи с въвеждане на „танзимат“ (реформи) в държавата, което намерило израз в прогласяването през 1839 г. на Хатишерифа. Тъй като Хатишерифът по същество отменил шериата и противоречел на Корана (отменял привилегиите, признавал равенство пред закона, декларирал свобода на вероизповеданията и преустройство на данъчната система, обещавал съдебно преследване на корупцията и своеволията на „правоверните“ и т.н.), той срещнал яростното неодобрени на мюсюлманите от всички слоеве. Всесилният по онова време пръв съветник на султана Решид паша наистина наредил да се прочете публично по градове и села, но категорично забранил публикуването му, докато чиновниците по места продължавали да робуват на верския си фанатизъм и изобщо не се съобразявала с новия основен закон; незачитането на Хатишерифа се схващало напълно ясно и от поробеното население; специално в Сливен с доза черен хумор се говорело, че цялото съдържание на Хатишерифа се свеждало до „гявура гявур денмиеджек“ — т.е. „на гяурина няма да се казва гяурин“ и толкова. Поради натиска на западните сили стигнало се до комичното положение утвърденият и уж въведен нов основен закон да бъде обявяван и потвърждаван писмено още на два пъти — през 1843 и 1845 г.
Въпреки изричната забрана, българите превели и публикували в две издания „преписат на царскиа саморучный хаттишерифь“ и разпространен нелегално, той станал основа на легалните борби на българите за прилагането му — позовавали се на него винаги когато уреждали своите общински, църковни, училищни и пр. проблеми или търсели справедливост при извършени явни нарушения и беззакония.
Авторът притежава екземпляр от второто издание на български (от 1841 г.), в превод, направен в Габрово, от „Калиста Лука Сопотненца, а прегледа се и исправи от учителя его г. Неофита п. п. Рылца“. Тъй като преводът е преди революционния скок в развитието на българския език, той е направен на онзи старинен стил, който (включително шрифтът) е популярно познат като църковнославянски. Преводът и осъвременяването на цитираните по-нататък текстове от него са дело на автора, който гарантира за автентичността им.