Плесницата беше толкова оглушителна, че много време след излизането на българина Али ефенди не можа да помръдне от мястото си.
5.
Във филджана за кафе Мехмед Салих бей всъщност пиеше двойно препечена сливова. Пиеше без мезе, на глътки и с шумно сърбане, ала кадията не се измами от дребните му хитрини — познаваха се твърде отдавна, та си знаеха и слабостите, и чалъмите. Но като не се улови на въдицата, Али ефенди не се престара и да го порицае за престъпването на повелите на Пророка — бе дошъл за къде-къде по-важна работа. Според правилата на мюсюлманското гостоприемство не заговориха по работа, докато Али не видя дъното на своето кафе, сетне каза, така уж покрай другото:
— Ех, хубаво е кафето при тебе, каймакам ефенди, тежко и сладко, таман както аз го обичам. — И добави: — Абе то щеше да е още по-сладко, стига да не бяха пустите кахъри…
— Какво, кадийо? — вдигна вежди Мехмед Салих. — Да не си чул за чаирлийския чифлик?…137
Това беше нещо ново за Али. И попита за подробности.
— Като погледнеш — нищо особено — обясни домакинът. — Братовчед ти е продал още един имот. Този път бил ред на чифлика в Чаирлий.
Новината ядоса госта. Наистина той нямаше пай в чифлика (по някакво чудашко хрумване на Тахир ага, дядо му, повечето имоти отидоха в наследство на другия негов внук, Халис, докато на Али бе завещал по-голямата власт), но поредното разсипничество на братовчеда го подразни. И за какво пропиляваше братовчедът натрупания баснословен имот, пред който и мнозина везири изглеждаха направо фукари? Все за пустото гърло, за катадневните пиршества, за ракията, която там, в Тахираговите конаци, се лееше като река, за разгулните празненства с разните наложници…
— Ти май се ядоса, Али ефенди? — с дребнаво любопитство попита каймакаминът и Али си каза, че би било глупаво да отрече изцяло.
— Има нещо такова — рече, като правеше усилие да обуздае нервите си. — Ако искаш да знаеш, помислих си така: „Само ако му скимне да продаде и дядовите конаци, ще му откъсна главата на този Халис!“138
Мехмед Салих бей плесна с ръце.
— Още едно кафе, кадъ̀ ефенди? Не? — Той нареди на влезлия слуга: — На мен още едно… от същото… И докато чакаше филджана с второто „кафе“, попита: — Щом не е било за чифлика, защо не ти се услади кафето, Али ефенди?
Понякога биват лъжи, на които „е писано“ по-късно да се окажат верни предсказания. Али не предполагаше, че в момента изрече една точно такава лъжа, която след година щеше да се превърне в истина:
— Имам дертове с Шибиля в Градец, бей. Дочувам от Стамбул, че хайдутите, дето са напълнили Балкана, са дотегнали на Портата и Дивана. И ще започнат основно прочистване. Прочистване наред — не само на гяурите, дето са хванали гората, а и на правоверните. Стане ли това, ще видим ядове с Мустафа Шибилюолу, бей. Защото първом ще попитат двама ни как така сме търпели толкоз години Шибиля — три ли, пет ли, осем ли, и аз ги обърках вече.
Мехмед Салих дръпна една дебела глътка от втория филджан, пък се ухили:
— Греховете ни комай няма да натежат еднакво във везната. Зер аз отговарям за града, докато ти си кадия на цялата кааза.
Сгреши — Али ефенди се бе подготвил за подобно подмятане:
— Но аз не съм получавал от Шибиля дар едно стадо овце, Мехмед Салих. Точно сто овце, заедно с един коч и едно магаре отпреде. — Усети, че нападът му улучи, но не се опита да го утежни или заздрави. — Ясно е едно, стигне ли се до истиндак, Мустафа Шибил ще раздрънка всичко от игла до конец. И никой от двама ни няма да спечели от това.
Смехът отдавна бе застинал върху месестото лице на каймакамина. Той пресуши набързо филджана и запита загрижено:
— Що можем да сторим, ефенди?
— Мога да ти кажа само какво не трябва да сторваме. Не бива да докарваме нещата до съд.
Мехмед Салих не блестеше с много ум, но този път нямаше нужда от повече пояснения.
— Зная кой може да оправи работата — каза. — Иса. Иса от Пашакьой. За пари той ще ти донесе и главата на майка си. Само че за една мизерна кесия не можем го купи.
— Нищо — махна ръка кадията, — важното е да се свърши работата. Парите ще делим по равно.
— По равно ще бъде и другото, ефенди. От мене — кандърмата, от тебе — обещанието после всичко да остане затулено-потулено.
В знак на съгласие кадията подаде ръка и другият я разтърси силно — пазарлъкът беше направен. Когато излизаше, Али ефенди дочу как каймакаминът си поръчва „още едно кафе… от същото…“
137
Тоест чифлик в с. Чаирлий — днес Речица, квартал на Сливен, по посока към Сливенските минерални бани.
138
Около името на спечелилия си съмнителна слава сливенски кадия, внук на Тахир ага, отдавна съществуват неясноти — то се среща ту като Али, ту като Халис; дори човек като Панайот Хитов, лично пострадал от него и му отмъщавал, го нарича и Али, и Халис, а на друго място (Как станах…) направо създава изцяло невярно родословие: „Таираа имаше син — Али бей, но бе человек неспособен. Изпродаде всичко, останали беха само на баща му конаците, които наследи от Али бея син му Халис бей, втори унук на подкования със петали от арнаутина сливенски аенин, тоже пияница, който продаде подир сегашната Руско-турска война дедовите си конаци на Георги Жечков, чифлика в село Чеирли — на селяните…“ и т.н. (стр. 32). По молба на автора Васил Дечев, признатият познавач на сливенската история, направи по задълбочено проучване на въпроса. И установи, че „Али ефенди и Халис бей са различни лица, роднини, навярно братовчеди. Местните спомени титулуват Али ефенди кадия, в. България (г. ІІ, бр. 96, стр. 671 от 18. І. 1861) — «едного от първите отоманци в града ни». Мехмед Халис бей, член на меджлиса, е живял в конака на дядо си Тахир ага, на сегашната улица «Г. Кирков».“ Пиянството и разсипването на имотите заехме от цитираните спомени на Хитов.