„Луда пара̀ чакала да протегне човек ръка за нея“, това бяха думите на човека, проводен от Иса. И те възбуниха кръвта на Шибиля, накараха го да застяга силяха. Дженда — дали това не беше едно от необяснимите женски предчувствия? — удари на молба, не искаше да го пусне. Но когато той й се сопна: „Стига си се циврила, изречи само една причина, зарад която да изтърва таз пара̀, и ще остана тук“, тя не каза нито дума — предчувствие обяснява ли се? И Шибил яхна прочутия си ат и тръгна подир съдбата си.
Иса го чакаше при канарите около завоя на реката къмто Цирнашкия бент. Здрависаха се, поръчаха на воденичаря (именно той беше пратеникът на Иса) да се погрижи за жребеца на Мустафа Шибил, а двамата тръгнаха пешком на изток от воденицата. Докато вървяха, Иса му разказваше все такива неща, от които можеха да потекат лигите и на по-ояден мъж от Шибил — думата беше за несметно богатство, награбено от Московеца в Каръм139, което само двамина — един забитин и един аскер — пренасяли от север към Стамбул. Поиска подробности Мустафа Шибил, пък още преди да ги чуе, ръцете му от само себе си легнаха върху дръжките на верните му пищови. Въпросите не затрудниха неговия дългогодишен помощник: Иса го знаеше отколе, та се бе приготвил за тях. И както приказваше, наведе се да оправи вървите на цървулите си. Шибил спря до него, за да не изпусне нищо от разказа и скроения план.
… И точно в този миг изгърмяха едновременно четири пушки. Куршумите свирнаха над приклекналия Иса и до един улучиха стърчащия Шибил. Циганинът падна на една страна; всеки на негово място да е издъхнал начаса от раните, но грамадният мъж не само още живееше, но и намери сили да посегне към оръжията си. Тогава Иса извади пищов и го изпразни откъм гърба — откъм гърба, страхуваше се да застане пред очите му!, — там, където беше сърцето. Мустафа Шибилюолу потръпна два-три пъти, пък изпъна крака и захлупи очи — беше мъртъв!
Наизлязоха кеседжиите от пусията. Иса със собствената си ръка отряза главата на Шибиля и я натика в дисагите — щеше да я носи за доказателство в Сливен. Другите изкопаха с калъчите си плитък гроб, положиха в него обезглавеното тяло и нахвърляха отгоре му изровената пръст и камъни. После всички яхнаха конете и изчезнаха надолу по пътя към Кьопеклии140.
За смъртта на своя Шибил Дженда научи едва на четвъртия ден. Когато отиде до мястото край реката, върху гроба вече имаше струпани до половин човешки бой камъни — който пътник минеше, бе хвърлял там по камък и бе изричал: „Проклет да е Шибиля!…“141
6.
— Повтори всичко отначало! — каза Димитър Калъчлията. Каза го смръщено, но това не навреди на красивото му и мъжествено лице, на гордата осанка142. — Размисли хубавичко и повтори! И гледай да не забравиш нищо, зер усетя ли те, че си турско ухо, ще те пратя на жена ти на парчета.
Селянинът се разтрепера: войводата не плещеше празни заплахи и човечецът разбра това. Пък същевременно не можеше да проумее защо аджеба този „Димитър сербез българин“ се усъмнява в думите му. И той заразказва на пресекулки. Бил северняк, от хърцоите — назова някакво село, което в дружината не познаваха, било нейде между Търново и Свищов. Преди два дни и две нощи при тях кондисал за нощувка „един керван, да ти заплаче сърцето“ — двайсетина турци-башибозук водели на юг около сто роби, главно моми и млади жени, но имало и майки с дечицата си и само седмина-осмина мъже; последните явно били заробени, за да ги продадат като яки добичета, понеже, видело се, пращели от сили, та гаджалите се страхували от тях и ги водели с пранги на врата. Именно един от тези мъже сколасал да продума на едного от селяните, че тези са анадолци, които се връщали от Каръмската война и пътем си забрали стока за продан — имало в кервана българки, но също влахкини, рускини и две грузинки. Щели да минат през Хаинбоаз, та робите молели: ако има в Стара планина още горски юнаци, нека се смилят над тях и ги освободят. И изборът да предаде вестта се паднала нему, Харалан по име.
Описа селянинът как скитал от човек на човек, докато стигнал до Пею Буюклията, нему разказал всичко. Натъжил се Пею, ала поклатил глава: само четири юнака водел, не стигали за премерване сили с двайсет и повече въоръжени до зъби читаци. И тогаз му дошло наум да го прати при неговия другар Димитър Калъчлията — научил бил, че след като е шетал по Влашко в помощ на Дядо Иван
141
Краят на Шибил — автентичен дори в подробностите, описан е по Хр. В. Димитров. Село Градец. Бургас, 1933. Мястото на убийството е известно, наричано и до днес „Шибилева погробнина“ или „Шибилев гроб“; до строежа на новия път „Петолъчката“ — Котел, грамадата върху него не само е съществувала, но и продължавала да расте. Стефан Тодоров и Байчо Каранейчев от Градец, мъже на средна възраст, разказваха на автора, че докъм края на 60-те години грамадата е надвишавала два метра, те самите са носили отдалече (наблизо вече не се намирали) камъни и ги хвърляли — повече от сто години след убийството! — със същите думи: „Проклет да е Шибиля!…“ От казаното може да се съди какъв спомен е оставил Шибил.
Няколко думи за съдбата на Дженда. Скоро след смъртта на Шибил няколко родолюбиви младежи от Градец решили да измият петното, лепнато от Дженда върху българското име и христовата вяра. Една нощ те я нападнали и я удушили. За разлика от убийството на Мустафа Шибил, в този случай властта проявила особено старание, заловили и осъдили двама от младежите — Стоян Х. Тотев и Дичо Христов. След двадесет години, прекарани в Одринския затвор, Ст. Тотев излязъл на свобода; Д. Христов умрял в тъмницата.
142
По източници, които авторът не познава, Никола Н. Ферманджиев („Името му да се знае и помни“, в. Антени, 1.12.1972) описва външността на Калъчлията така: „Очевидци… разказвали, че като го гледали такъв хубав, с кръшна снага, горд и непреклонен…“.