Изслуша го, без да го прекъсва, войводата, накрая попита:
— Това ли е всичко?
— Това…
Тогава Димитър кимна на Черкешлийчето:
— Заведи го в дола и му отрежи главата. Турски съгледвач е. — Човечецът се повали в краката му, удари на плач и молба. Докато се отвръщаше от него, Калъчлията прецеди през зъби: — Пею не е вчерашен, нямаше да ми прати хабер без верен нишан…
— Стой, войводо! — кресна до бога севернякът Харалан. — Забравих, нека ме убие господ, има нишан от Пею Буюклията.
И извади от джоба на потурите си една кесия за тютюн — цялата кожена и ошарена с изкусно и по особен начин налепени по нея ивици от друга кожа. Щом я видяха, хайдутите се разсмяха — всички познаваха Пеювата кесия. А войводата развърза възела на веждите си, засука черен мустак и смъмри дружелюбно човечеца:
— Май и ти щеше да си отидеш за едното чудо! Ама личи си, че си равнинец, нямал си вземане-даване с хора от нашия занаят. Хич ти стига ли ти акълът, че може ние, денонощно преследваните, да повярваме някому без сигурен знак?! Или що, пунгията невям ти хареса, намислил беше да я запазиш за себе си, а? — После остави шеговития тон и се обърна към момчетата си: — Че ще освободим злощастниците, не ще и питане. Ами я насядайте и дайте акъл къде и как да го направим…
Като отминаха Мишеморков хан и най-тясното място на Хаинбоаза, душата на керванбашията Ергин Сунай се поотпусна — е, аллах е милостив, преведе и този керван оттатък Балкана! Сега, когато пред очите му се стелеше в далечината равното Загоре, Ергин даже се понадсмиваше на собствения си страх, когато вчера се пазареше с керванджиите. Намериха го те в неговия Дебелец — тъй и тъй, керванбаши, колкото искаш ще ти платим (отначало предлагаха вместо пари неколцина от робите, ама Ергин Сунай ги отряза — тези неща не минаваха насам), само и само да ни заведеш от южната страна на планината, зер чували сме какви ли не работи за хайдутите из нея. Там беше работата, че и самият Ергин беше чувал, дори се бе стрелял с тях; имаше до сега пет дузини, че и повече кервани да е превел, да беше участвувал в стотина потери, та много ясно знаеше какъв вятър люлее напоследък букаците на Балкана и затова хич не му се тръгваше. Накрая обаче склони (щяха да платят, кажи го, като за три кервана!), събра своите петима опитни нишанджии и на другата сутрин поеха. Честно казано, нямаше кой знае какъв страх керванбашията — самите анадолци от кервана бяха също въоръжени до зъби, така че ставаха общо към тридесетина под заповедите му, пък чак такива хайдушки дружини не се срещаха, по-малките нямаше да дръзнат да си премерят силите с тях. Тъй си бе говорил сам Ергин Сунай, ама все пак — иншаллах!144 — много му се искаше да не се стига до проверка прав ли е, не е ли прав… А като гледаше тлъстата равна земя долу, той даже се благославяше, че не бе споделил с никого шупето си: той, прочутият керванбашия, можеше да стане за резил!…
Тъкмо се поуспокои по този начин душата му, когато някъде отзад пропукаха пушки. Ергин Сунай се надигна на стремената — някаква пусия бе ударила края на кервана и двама души, един от керванджиите и един от Ергиновите, бяха увиснали върху задниците на конете си. „Изтървали са ни! — каза си керванбашията. — Излезли са на пусията след нашето преминаване. Толкоз по-добре — ще ме хванат за…“ И се развика с цяло гърло:
— Напред!… С всички сили напред!… Шибайте тези говеда да си поразмърдат къчовете!… — „Говедата“ бяха, разбира се, робините и робите от кервана; за разлика от своите господари, те пъплеха пеша, къде с цървули, през които надничаха пръстите и петите им, къде съвсем боси. — Не се залисвайте в стрелба отзад, спасението ни е пред нас!…
Наистина, че беше пред тях — само да стигнеха, не, да приближеха Пчелински рът, можеха да се броят отървани. Ергин Сунай запрегна пищовите си, неговите хора и керванджиите от челото последваха примера му, зад тях заплющяха камшици, бичове се заувиваха около вратовете на „говедата“, синджирите на мъжете задрънчаха по-ясно — керванът изпълняваше повелята на предводителя си. Само до Пчелински рът… Само до Пчелински рът…
143
Автентично — действително в началото на Кримската война Калъчлията с дружината си преминал Дунава и действувал съвместно с руските войски. За това свидетелствува и следната песен:
След оттеглянето на руските войски върлувал година-две в Добруджа, Варненско и Делиормана (Лудогорието).