Не, не стигнаха до Пчелински рът. Като минаха горния ляв завой, на седемдесет-осемдесет крачки пред тях, застанали плътно един до друг и приготвили пушките си, четирима мъже преграждаха пътя. Дори неопитният би отгатнал в тях хайдутите, но Ергин Сунай имаше пребогат опит в тази планина, та разпозна и главатаря им — войводата Димитър Калъчлията! Две противоположни чувства се сблъскаха в гърдите на керванбашията: безпокойство, граничещо с чиста боязън, че пред себе си имаше не някой друг, а един от най-личните войводи на Стара планина, и надежда, че в края на краищата бяха само четирима. Четирима срещу почти тридесет!…
Ергин Сунай щеше вече да заповяда юруш, когато отсреща се разнесе глас. Трябва Калъчлнята също да го е познал, понеже го повика по име, като държеше пушката си над главата, сякаш с нея преграждаше пътя:
— Дур азъджък145, Ергин Сунай — на чист турски език говореше войводата — изслушай ме. Предай се и аз обещавам на тебе и чираците ти нито един косъм да не сваля от главите ви. Не се ли предадете, жените ти в Дебелец ще гледат сираци, Ергин Сунай!…
Турчинът хвърли бързо поглед наоколо и видя, че докъм двадесет конници с пръсти на спусъците бяха току до него. И вместо да се пазари с войводата, той заповяда:
— Напред!… Да смачкаме тия гадини!… — И пръв смушка хълбоците на коня си.
Едва конете направиха първи скок и отсреща се случи нещо, което нито Ергин Сунай, нито който и да е от тези краища беше виждал или сънувал: четиримата се разделиха двама по двама, а между тях зейна дулото на един топ. Всичко останало последва за не повече от две или три секунди. Калъчлията изкрещя нещо на български, което керванбашията не разбра; пленниците отзад обаче трябва да го разбраха, понеже в един миг или налягаха по земята, или се хвърлиха — мъжете заедно със синджирите си — встрани от пътя. Конете продължиха напред, някои от по-нетърпеливите конници даже свариха да гръмнат. И в този момент се разнесе оглушителен трясък, черното гърло на топа блъвна огън. И това беше последното, което Ергин Сунай чу и видя през живота си…146
От тридесетината турци в кервана се спасиха само четирима, най-бързоходните, които удариха на кестерме през овразите; Георги Трънкин и Алтъпармак Марин, най-буйните в дружината, ги гониха до половин час път, но не сполучиха да стигнат никого — на краката на ония сякаш бяха поникнали крила. Не можеше да се каже, че цялата заслуга принадлежеше на дружината — поне половината от избитите бяха получили възмездие за безчинствата си от мъжете-роби, които им трошаха главите със синджирите си. От робския керван една девойка бе загинала и други две жени — майка и дъщеря — бяха ранени: не се бяха укрили достатъчно бързо, та бяха пострадали от джепането на топа. Когато погребаха нещастницата и свалиха прангите от мъжете (междувременно то бяха сълзи и благодарности, целуване на попукани хайдушки ръце и благословии за вечен живот — не са за описване), Димитър Калъчлията събра освободените роби и простичко им каза, че сега трябва да намерят колай да се приберат по домовете си. На молбите, които заваляха върху него, той поклати глава: не, не може и дума да става дружината да ги съпроводи по местата им — да тръгнат хайдути така през Мизия е все едно „ела, вълчо, изяж ме“, пък и не са само те, други нещастници също ще имат нужда от помощта им.
Като пресече така всички спорове и кандърми, Димитър Калъчлията се обърна към осемте мъже, които бяха между освободените роби:
— Тези нещастнички поверявам вам, българи. Яки мъже сте, видях, че и не си поплювате — вие ще отведете жените и децата, ще ги пазите и покровителствувате. Оръжие вземете от читаците, има бол-бол, ама ако слушате мене, укрийте го добре и се преструвайте на мирни жетвари или щото друго измислите.
Той прегледа парите, които бяха събрани по джобовете и кемерите на убитите турци. Видяха му се недостатъчни, та извади от пояса си собствената си кесия и отброи върху тях десетина алтъна. Злати Конарчето, байрактарят на дружината, не остана по-назад и изсипа шепа сребърни грошове върху купчината. Другите момци изловиха конете на погиналите и ги дадоха на освободените — нека на тях да се редуват децата и по-слабите и болните измежду жените.
Накрая Димитър Калъчлията се постара да съкрати, доколкото може, раздялата — не беше той от суетните, та сълзите и благословиите по-скоро го притесняваха, отколкото да гъделичкат душата му. И керванът не след дълго потегли — към Вонеща вода и нататък, към Горното Българско. Чуваше се как неколцина от него подпяваха тихичко:
146
Макар и сведенията да са за малко по-късна епоха (вероятно 1856–1858 г. във Варненско и Добруджа), това уникално явление в цялата история на хайдушкото движение — хайдушка дружина (и то именно дружината на Димитър Калъчлията) да е била въоръжена с дървен топ — е достоверно. Освен преданията и легендите, за него свидетелствува и един документ на валията на Силистра от 12 февруари 1859 г., в който се говори, че начело на своя отряд хайдути Димитър Калъчлията „се подвизавал по планините, влачейки със себе си дървен топ, наречен крина“.