7.
Малко неща имаше в Сливен, които да могат „да делят мегдан“ с панаира му. Пък славата си той като че дължеше главно нему — повече от фабриката и от прочутата му Тодоровденска кушия: за цялата европейска част на обширното Османско царство Сливенският панаир идеше на второ място по важност, почти наравно с Узунджовския, най-първия.
Панаирът започваше всяка година през юни и траеше един месец, а отделни търговци (на които не бе провървяла работата, та гледаха да разпродадат стоката си, макар и с намаление, и другите, на които пък така добре бе потръгвала, че нямаха сърце да спрат „по средата“) се заседяваха чак до август. А започваха да прииждат още през май — един по един се изсипваха тук кервани от цяла Мала Азия, от Самсун, Синап, Трапезунд и Смирна, „моралии“ от гръцките острови, „бошнаци“ от Босна и Херцеговина, жълтоглави немци от Швабско и Австрия, смръщени маджари, до войната не липсваха и руснаци, главно от най-южните части на царството и Крим, да не говорим за турци, евреи, „лазове“, „арапи“ и арменци от цялата подвластна на султана империя, джамбази и суватчии подкарваха насам — пак в кервани — безчислени стада овце, крави и биволи… А че идваха все в кервани с наета охрана от арнаути или понякога даже редовен аскер, то не бе случайно. Макар и да се бе случило преди повече от половин век, в 1799 година, още се пазеше споменът за кърджалията Кара Феиз, който бе пресрещнал търговците и пълните със злато сарафи в Дервента край Одрин, та бе обрал от тях стока и пари за три милиона пиастри…147
Надойдеха ли търговците, те изпълваха тридесет и петте сливенски хана с пъстрата си като в легендата за библейския Вавилон реч, а складовете — със стоките си, и веднага се залавяха да си градят дървените бараки, които, кой знае защо, се зовяха „салаши“. Най-личното място за „салашите“ — за него се бързаше и се плащаше най-много — беше около „Тевната чаршия“. Оттам бараките се проточваха една до друга в две посоки — надолу покрай Аба пазар и „шадърфана“ чак до реката и на другата страна току до църквата „Свети Димитър“. По неписано правило тук се излагаха само „сухите“ стоки — платове, кундури, памук, вълна, восък, суров бакър и бакърени съдини, зърно за посев и храна, оръжие (него излагаха главно тукашните майстори-тюфекчии), редки кожи от север, лой, сапун, сушена риба и ориз от юг, тънко изпипани златни предмети за украса, бакалски стоки от четирите краища на света. Пак по неписано правило в „салашите“ се поддържаше чуден ред и изумителна чистота („като в спицерия“, казваха тогава, ще рече — като в аптека), а продавачът, ако се покаже груб или нахален, рискуваше никой да не надникне в бараката му, пък ако ще и да продаваше на половин цена148.
И все по неписано правило в тази част на панаира не се водеше добитък — „царството на джамбазите“ беше от другата страна на реката, клуцохорската, като се започне от брода срещу „Свети Никола“, та докъдето стигне нагоре срещу течението на Куруча. Там около стадата или при разчекнатите челюсти на коне и катъри се разгорещяваха цветистите пазарлъци, хитрите наддумвания, истинските и мнима наддавания, друсанията на ръцете и понякога такива продажби, дето можеха да завият свят някому.
Хората от околността — или „еднодневните търговци“, както ги наричаха тогава не без примес на лека насмешка, — онези, дето идваха да продадат кола дърва, няколко топа аба, ошав, пестил, кириши, сирене, кашкавал, бито масло, изобщо не отваряха „салаши“, не пренощуваха, нито даже правеха опит да пренощуват — през този месец в Сливен беше по-лесно да намериш евреин, който продава на загуба, отколкото място за нощувка в хановете149. Хората от околността не бяха само балканджиите, слезли от Ичера или най-много от Нейково на север — между „еднодневките“ имаше хора от Елена и чак от Търговищко, равнинци до Карнобат на изток и до Твърдица на запад, за енизаарците да не говорим… Те разпрягаха към Кумлука и ставаха причина нататък да се образува неописуема бъркотия.
Това беше ежегодният Сливенски панаир — място на гълчава, на невъобразима и вечно подвижна гмеж, на чудесни стоки и примамни викове на продавачи, на пазарлъци, водени на невероятна смесица от езици и подпомагани от красноречиви ръкомахания, на луди пари, преминаващи всеки ден от едни джобове в други за задоволство и на двете страни.
148
Редът в дюкянчетата и услужливостта на търговците наистина са били изрядни. За това например свидетелствува английският пътешественик Едмънд Спенсър, бил на сливенския панаир в средата на ХІХ в., който препоръчва на лондонските търговци и продавачи да отидат в Сливен и да вземат уроци там. (Edm. Spencer. Travels in European Turkey. London, 1850, vol. ІІ: „… we would even recommend our smart shopmen of London to come here and take a lesson.“.
149
За това свидетелствува напр. Ами Буе, който е имал злополучието да дойде в Сливен в края на юни 1837 г. и е заварил „един от най-значителните панаири на Румелия“ (като под „Румелия се разбира цяла Европейска Турция“ без днешна Северна България): „Имахме нещастието да бъдем именно през тоя панаирен сезон в Сливен, защото градът беше тъй препълнен, че не можах да намеря място, та спах в пощата.“.