Мина, колкото мина и се разчу, че пашата пристигал и целият град се изсипа на карнобатския път да гледа очакваното чудо. Наистина към обед се разнесе музика и се зададе алаят, целият на коне. Начело яздеше пашата — внушителен човек на петдесетина години, строен, теснолик, красив, с късо подстригана черна брада, в разкошни и някак по-особени дрехи на паша; все пак най-чудноватото в него беше, че не носеше очила, а само едно стъкло, мушнато под веждата на дясното око. Зад него носеха знамето, червено със сребърен полумесец, а после се нижеше полкът му, казак-алаят. Низамите в алая имаха сини сукнени униформи, с алафранга панталони и високи цилиндрични капи на главата; на гърдите на офицерите блестяха и сърмени ширити. Процесията се завършваше от няколко каляски със спуснати перденца, всяка запрегната с по шест коня.
Прочутият за времето си казак-алай се установяваше в Сливен…150
На втория ден след като се настани в Сливен, пашата на казак-алая (както всичко в този казак-алай, също и името на пашата не правеше изключение по чудатост и бъркотия, представляваше странна смесица от турски и славянски — официално се зовеше Мехмед Садък паша, пък от уста на уста вървеше като Садък паша Чайковски) прие в „газиното“ турските първенци на града — хем да се запознае с тях, хем да им подскаже, че положението му на паша от само себе си го поставяше по ранг и власт над тях. На следния ден отделно от турците — щастливо хрумване! — той покани по-личните представители на християнското население. На поканата му се отзоваха кметът Йоргаки и всички общинари, поп Юрдан и поп Станчо от името на клира, някои по-богати граждани, като Михалаки Гюлмязов, Русчо Миркович и Стефан Саръиванов, от страна на учителското тяло Добри Чинтулов, Димитър хаджи Костов Черното и Зарафина Яндова; за изненада на всички дойде и Добри Жетязков, подпрян на ръката на сина си — той видимо страдаше от жестоките си болки, но правеше мъжествени усилия да ги превъзмогва. Никой не си даваше сметка, но това всъщност беше първият прием в Сливен и людете хем си умираха от любопитство, хем някак си се силеха да се държат важно и достолепно, но и престорено свободно, сякаш е-хе-хе — били са и пребили на подобни приеми. От всички може би най-малко важничеше Бяно това просто не вървеше на природата му), но затова пък вероятно бе на първо място по любопитство — за казак-алая и за неговия странен началник той бе чувал още преди години от Георги Раковски, та сега нетърпеливо чакаше да види нещата със собствените си очи.
А приемът си беше наистина съвсем тържествен и съвсем по европейски. Гостите биваха посрещани още при вратата лично от пашата в пълна униформа, който се запознаваше с тях и им представяше семейството си — жена си (той я наричаше Людвика, а се обръщаше към нея на „вие“ или „мадам“), синовете си Адам и Владимир, млади момчета в униформи на турски забити, и накрая прелестната си малка дъщеричка Каролина, облечена в широкопола европейска батистено-тюлена рокличка — все едно бяло пухкаво облаче, от което се подава главицата на русокъдро ангелче… В самия салон на „газиното“ присъствуваха също и други поляци-офицери с жените си и допълваха блясъка на приема с великолепните си униформи и разкошните тоалети — дума, която също днес за пръв път се чу в града под Сините камъни.
Противно на обичаите в Сливен, всички гости и домакините останаха на крака, настаниха да седне само болния Добри Желязков. Няколко спретнати войничета (по езика ги разбраха, че са от полячетата) разнесоха подноси с хапки сухи мезета и чаши шумящо вино. Когато се увери, че всички са с чаши в ръка, пашата повиши глас и така едновременно въдвори ред и привлече вниманието към себе си. Говореше с много грешки и често допълваше речта си с турски думи, но все пак напълно разбираемо:
150
Съществува противоречие в литературата кога за първи път казак-алаят е бил настанен в Сливен. Нашето предположение е, че това е станало по-късно от описанието в книгата. За нуждите на романа обаче възприехме мнението на д-р Табаков (История на… т. ІІ), че това е станало скоро след изтеглянето на алая от Влашко през 1855 г.: „След завръщането си под Дунава той (б.а. — казак-алаят) е квартирувал едно след друго в Айтос, Карнобат, Ямбол и Сливен. Най-дълго той е пребивавал в Сливен, дето му е било главното и постоянно седалище.“ Във всички случаи е вярно, че през 1855 г. казак-алаят е бил в Бургас, където началникът му Садък паша Чайковски е устроил атрактивно посрещане в полско-украински стил на Мицкевич… и навярно тогава някой войник е заразил поета с онази холера, която наскоро след това го праща в гроба.