— Аха! — засмя се турчинът и засука мустак. — Аз съм виновен, а?
— Не ти е сторило нищо момчето — продължи хаджи Никола, — пък ти си му вдигнал мерника тъй, сякаш десетгодишен гарез му имаш. Ако нещо си недоволен от него, на мен го кажи. Баща съм аз и господар на тоя хан — ще намеря начин да оправя работите.
— Много е курназ синът ти, ханджи, туй е, дето не мога да търпя у него — призна юзбашията. — Ние, както ни виждаш, цяла царщина тръшнахме, пък той ни гледа от горе на долу, сякаш по сила е над нас. И очите му таквиз едни кръвнишки… Ужким се подчинява, пък личи си — да има колай — до един ще ни издуши.
— Ех и ти, юзбаши ефенди! — махна с ръка и се разсмя пресилено Кебеджията. — Като те слушам, сещам се една ваша поговорка: „Боюна ве постуна якъшмас.“152 Хич ти може ли човек като тебе, големец и забитин, свят видял и на война ходил, да тръгне да дели мегдан с едно вчерашно хлапе, дето бръснач не е допирал още до лицето му…
— Вчерашно хлапе, ама готов хайдутин — не се съгласи турчинът. — Не знам какво мляко е сукал, ама не кръв, а яд тече по жилите му. Мрази ни, че чак се задавя в омразата си. Таквиз като него когато пораснат, развяват бунтовни байраци в Балкана и вдигат ръка срещу правоверните, та дори и срещу падишаха.
— Въобразил си си, ефенди, не е таквоз момчето. Причината е друга, аз да ти кажа. Мързеливо е то, та гледа накриво, понеже го караш да работи. Пък да прощаваш, ама не му е лесно, знаеш. Нали е казано: „Генч беге хизмет етмек беяз бейгире тимар етмек гибидър.“153 Зарежи го, не се равнявай по неговия акъл. Остави го на мира и ще видиш как бързо-бързо ще престанат очите му да гледат кръвнишки.
— Не ми давай ум що и как да върша, ханджи — закани се с пръст юзбашията. — Инак и тебе ще вкарам в пътя!
И с тези думи се разделиха.
Не си взе поука от хаджи Николовите съвети юзбашията и продължи да я кара по прежному. Но съвсем скоро стана хиляда пъти пишман за това.
Ден-два след този разговор той отиде до обора да нагледа дали гяурите се грижат добре за конете. И не щеш ли, там попадна на хаджи Димитър, който току-що бе премел около животните. Не беше лошо преметено, но младият юзбашия подвикна заядливо:
— Туй метене ли е бре, хандзър? Тъй ли се мете край низамски коне?
Прекипя на хаджи Димитър. Той се облегна на дръжката на лопатата и каза право в лицето на турчина:
— Щом не ти харесва, сам си премети. И без това си таман за метач…
— Що рече? Що рече? — не повярва на ушите си младият забитин.
Вместо да замаже работата, момъкът срещу него отчетливо повтори дума по дума казаното. Кръвта се качи в главата на турчина. Той измъкна сабята си и тръгна напред, като се заканваше:
— Ще ти отсека и двете уши, та да помниш кога си отговарял безочливо на един господар!
Хаджи Димитър продължаваше да се обляга на лопатата. Изглеждаше като да се е вкаменил от страх, но всъщност не изпущаше нито едно движение на юзбашията. И когато оня замахна с оръжието, той пресрещна сабята му с дръжката на лопатата, сетне така халоса ръката на турчина, че тя изпусна сабята. Хаджи Димитър не се задоволи с това, но стовари лопатата и върху главата му („хлопнал го по капацината“, както щеше да разказва по-късно). Не спря и дотук, а продължи да го налага, където завари, като редеше:
— Казвах ли ти аз да не ме закачаш бе! Не ти ли рекох, че съм още във война с вас!…
Въоръженият забитин съвсем забрави, че доскоро се представяше за победител на цялата Московия, дори не посегна към револвера на пояса си, а удари на бяг, като — срам не срам — захвана да вика за помощ. Хаджи Димитър го следваше в бягството му, продължавайки да го засипва с щедри удари по гърбината. А когато един от аскерите се притече на помощ на своя началник, също и той получи един удар с лопатата — само един, но достатъчен, за да го простре на земята.
Когато попревързаха злополучния юзбашия, той пожела начаса да го заведат в конака. Изпълниха повелята му, само че той беше на такъв хал, че не го заведоха, а го занесоха. В този окаян вид той се яви пред миралай бея, началника на всичките войски в Сливен, който тъкмо си сърбаше кафето коляно до коляно с Али ефенди, всесилния кадия. Жалостиво се оплака юзбашията, показа раните и синините си (дясната му ръка висеше на шарена кърпа, окачена на врата) и поиска най-строга казън за нападателя.