По-ярко беше отражението на „реформите“ в другата им проява. В Цариград отдавна знаеха много добре, че Балканът и неговите проходи напоследък не принадлежат на царщината, а в тях господаруват хайдушките дружини на такива войводи, като Бойчо, Калъчлията, Буюклията, Желю… И решиха да се избавят „веднъж завинаги“ от това положение. Ето как стана така, че казак-алаят получи първото си следвоенно разпореждане — да изчисти Средна гора и Сливенския балкан от „размирници“. Още като се чу за тази заповед, Найден се сбогува с прекия си началник поручик Кошчелски; въпреки уверенията на Кошчелски, че „каквото и да става, на българин няма да се посегне“, той остави пушката и сабята, смени високата капа със стария си калпак и се върна при стана и ткалото у дома.
Поручик Владислав Кошчелски не го бе излъгал — казак-алаят поскита около месец из Стара планина, но докато все „по чудо“ се разминаваше с българските дружини, майсторски сгащи край Чамдере154 разбойническата тайфа на турчина Кувшчиолу, „която върлувала над Сливен и имала сношение с разни бейове и даже със сливенските турски власти“ (д-р Табаков), и напълно я разгроми. Като се разчу за този успех на казак-алая, от Цариград дойде заповед за временното му преместване в Одрин, а на негово място изпратиха Зейнил паша с отряд от петстотин добре обучени и прекрасно въоръжени низами.
Установи се в Сливен Зейнил паша и много скоро даде да се разбере, че си разбира от занаята — части от войските му завардиха проходи, пътеки и извори, заеха засади край селцата с българско население, а главните му сили се втурнаха по петите на хайдушките дружини. Най-напред пострадаха дребните четици, които сега събираха опит и слава. Последва обаче големият удар, който покруси целия край — след неравна битка бе погубен Бойчо Цеперански, като половината от дружината му го придружи в пътя към небитието, а другата половина се спаси, но с тежки рани и осакатявания — между тях бяха също Курти байрактар и Мавроди Коджакара, — от които или мнозина умряха по скривалища или при ятаци, или оцеляха, но така, че никога повече не можаха да хванат отново гората. Пашата не се хвалеше особено с този си успех — беше го постигнал не толкова с воинско умение (цели седмици бе преследвал дружината на Бойчо, а войводата все я измъкваше от засадите и потерите), колкото с другото турско оръжие — платеното предателство. Полакомен от купчината алтъни, намери се един предател — неговото име беше Станю от габровското село Бичкиня155, — който издаде дружината, когато беше на укритие в Бели бук, наблизо до Хаинбоаз. Е, година по-късно Бойчовият брат Петър (той междувременно бе оставил занаята) издебна Станю и с един удар на секирата си му плати за предателството, но колко струва разплатата, когато Стара планина вече се е лишила от един такъв личен юнак като Бойчо!…
Смутени от загубата на големия войвода, Пею Буюклията и Желю Черкешлията сами разпуснаха дружините си. Зейнил паша — все с помощта на пустото предателство! — залови и двамата; тъй като обаче ги хвана не с оръжие в ръка и доброволно оставили хайдутството, и двамата получиха сравнително леки присъди — по три години затвор.
Не провървя на пашата само с Димитър Калъчлията — каквито и хитрости да прилагаше, колкото и злато да насипваше в шепите на продажниците, колкото и потери да кръстосваха планината подир войводата (излезе песен, че низамите били скъсали по три чифта „ингилизки ботуши“), Димитър Калъчлията все успяваше да спаси дружината си, че дори и си позволяваше да изпраща насмешливи „хабери“ на разярения Зейнил паша.
Когато разбра как срещу Калъчлията всичките му оръжия едно подир едно се провалиха, пашата си даде сметка, че може все още да се надява на успех само ако спечели на своя страна не какъв да е дребен сребролюбец, а някой от онези, които са били най-близо до прочутия войвода, и проводи да му доведат Пею Буюклията, който бе заловен в Ямбол, а вече се намираше в Одринската тъмница. Седнаха двамата един до друг, черпиха се и
Пею не знаеше за какво е доведен в Сливен, пък и му се услади ичкията, та кимна — готов бил да обади, щото знаел. Тогава Зейнил паша го заразпитва:
Когато разбра какво очакваха от него, Пею остави чашката си, избърса онези свои мустаци, на които дължеше прякора си, и тихичко, но с едва доловим укор отговори: