Колкото и уж да беше видял и патил, тези думи сепнаха пашата — или нечувана дързост имаше зад тях, или някакво величие, което той досега не бе подозирал в Калъчлията. Но се задоволи да попита — защо аджеба Пею смята, че той, Зейнил, би се поклонил и би целунал ръката на войводата. Защото бил юнак — хитроумно му отговори Буюклията, — а само юнак може да оцени юначеството на човек като войводата:
Не беше Зейнил човекът, който ще прояви чак пък толкова благородство и обратно на Пеювия съвет
Напразно! Горките низами късаха, вече четвърти чифт „ингилизки ботуши“ по баирите на Стара планина, а от Калъчлията — все никаква следа. И когато покрай името на войводата започнаха да се употребяват думи, като „потънал в дън земя“, съвсем неочаквано — и дръзко —
Не беше страхлив човек пашата, но самата мисъл да излезе на двубой с един хайдушки войвода му се видя повече нелепа, отколкото смешна. И в отговор той изпрати своите „клети низами“ да завардят цялата Твърдишка планина. Този път Димитър Калъчлията не избегна капана и между дружината му и войската се завърза люто сражение. Цял един ден — от разсъмване до вечерта — се води битката, неведнъж се обади и дебелият глас на Димитровата дървена „крина“ и джепането й се посипа по по-нетърпеливите аскери. И нощта се спусна, без победата да наклони на някоя страна…
Когато на утрото лично Зейнил паша поведе низамите си по баирите над Твърдица, не следа, а и миризма нямаше от дружината. Доста по-късно се разчу, че Димитър Калъчлията още един път бе извел хората си от обсадата и сега дружината му се подвизавала някъде към Варненско… Когато научи за поражението си, Зейнил смъкна от себе си лустрото на паша и френски възпитаник (беше учил във френската военна академия „Сен-Сир“) и руга така, че от думите му би се изчервил който и да е хамалин от пристанището на Стамбул.
А хората се зарадваха, че поне един от последните прочути юнаци на Стара планина се бе спасил от куршума или тъмницата, но в същото време и жалееха — нямаше вече кой да пази невинните християни по друмищата на Стара планина. Домъчня и на Балкана:
Звездата на хайдутството и на прославените „вехти войводи“ бе превалила зенита и сега потъваше към заника си…156
11.
Звукът беше наистина необикновен — ако беше дете или имаше по-развинтено въображение, Бяно би могъл да помисли, че на покрива се е качила мечка и точи ноктите си о плочите. Заслуша се. В тихия като гроб долап (от месец и половина, откак Зейнил паша бе завардил целия Балкан, не идеха никакви мющерии, та Бяно бе спрял вадата) отново се разнесе чудноватият шум и той наистина идеше някъде отгоре. Докато се чудеше какво да предприеме, Мавроди, който досега бе лежал в безсвяст на одъра, отвори очи и прошепна:
— Чу ли?
„Също като горско животно, приучено цял живот да е нащрек — тъжно помисли Бяно. — Болен и ранен, останал почти без кръв, безчувствен и в несвяст, той може да остане глух за ласкавата дума, но чуе ли нещо заплашително, мигом се отърсва от унеса си и е готов да се брани или да бяга…“ А иначе също така приглушено отговори:
— Не разбирам какво е.
156
Цялата глава — автентична. Изследователите приемат, че обширно цитираната народна песен в общи линии вярно предава (макар и в поетична форма) историческите събития: разговора на Зейнил паша с Пею Буюклията, предизвикателството на Димитър Калъчлията, реакцията на пашата.