— Ще те приютя до довечера, а сетне ще ти дам храна като за една неделя и нощес да те няма — строго отсече вуйчо му. — Отиваш право към Варна и от ятак на ятак и скривалище на скривалище намираш войводата си. Дали ще му кажеш истината за измяната си, или ще скроиш някакво лъжовно извинение — това оставям на тебе.
Георги Трънкин реши, че сега е моментът да натрие носа на вуйчо си, като високомерно откаже част от предложеното му съдействие:
— Не ти искам укритието — каза. — Още сега поемам.
Надяваше се в Бяно да заговори роднинското чувство и при съзнанието за опасността, която вилнееше през тези дни навред в Стара планина, да се опита да го задържи. Но се излъга.
— Много добре — съгласи се стопанинът. — Това е първото почтено нещо, което чувам днес от тебе. Дай да ти напълни вулията и…
— … и носи много здраве от мене на Калъчлията — завърши вместо него Мавроди Коджакара. — Кажи му, че евалла му правя157 за всичко, което стори. Такъв юнак, който можа да се изплези даже на човек като Зейнил паша, заслужава дълго да се пеят песни за него…
Малко по-късно, когато изпрати племенника си и се върна, Бяно завари ранения отново в полуунес. Усилието, което му коствува идването на Георги Трънкин, го бе изтощило.
— Знаеш ли, Бяно — прошепна, — усещам, че си отивам…
— Хайде пък и ти! — престорено го сгълча приятелят му. — Отивал си бил! Не видиш ли, че най-лошото е вече зад гърба ти?
— Не, не, наистина си отивам, братко. И не е защото раната на хълбока пак се отвори. Вътре в мен, самата ми душа ми казва, че ще се разделяме… и този път завинаги…
Бяно надигна завивката му. Наистина по превръзката на хълбока отново бе избила алена кръв. После отмести поглед и върху мургавото лице на Мавроди забеляза сивия отпечатък на приближаващата смърт. Понечи да смени мехлема и превръзката на раната, но другият го спря:
— Остави! — каза; гласът му видимо отпадаше, но в него не се усещаше страх. — Имаме още много малко, нека не го загубваме в ненужни превръзки, а да поприказваме още.
Кратко колебание. После Бяно попита предпазливо:
— Искаш да ми кажеш или да чуеш нещо от мене?
— И едното, и другото. Седни, седни пак тука до мене. — Мавроди полежа със затворени очи, после разтърси бяла коса — с това движение сякаш напъди за още малко Безносата. — Помниш ли, как хубаво го беше казал синът на Стойко Раковалъ̀, Бяно? Че нашего брата сме били „като звездите сред мастиления мрак на робското небе“.
— И друго каза той — припомни му Бяно. — Че утре, когато целият наш народ се вдигне за свобода, вие, „звездите“ — ти, Калъчлията, всички, — ще бъдете начело и ще ни водите в битките.
— Дай ми глътка водица — примоли се Мавроди. И като пи, въздъхна: — Умен момък е Георги Раковски, но за това сбърка, братко. Времето на хайдутите и на вехтите войводи си отиде, пък още не са дошли хората на новото, следващото време.
— Говориш така, защото си ранен. И защото Бойчо, царство му небесно, си отиде, а Пею и Желю са в а тюрмите…
— Не, не, не е затова. Балканът плаче за юнаци от нова кройка, Бяно. Не ме питай какви, не мога да ти кажа. Само знам, че няма да са като нас… — секунда колебание — също и като племенника ти няма да са… „Звездите“ угаснаха, Бяно, завинаги угаснаха, пък не прозрявам какви трябва да са наследниците им, ох! — той стърчи лице от пристъп на болката, — наследниците им, чиято светлина да грее и при дневния светлик…
— Дай да те превържа, Мавроди, не се инати!
— Не, забранявам ти! — спря го отново раненият. — Не ми отнемай тези последни минути, братко.
— Болката те въвежда в заблуда — каза Бяно, като с всички сили се стараеше да скрие ужаса си от смъртта, чието присъствие безпогрешно долавяше. — Димитър Калъчлията е на свобода, ще излязат и други юнаци, Стара планина отново…
— Ще излязат, вярно е. — Мавроди отново се прегъна, но този път удържа, не изохка. — Ала то ще е, как да го река, нещо като вашето абаджийство, Бяно. Е, тъчете още абата, тракат становете ви, но знае се, че щом веднъж вече се появиха фабриките, абаджийството е осъдено. Така ще е и с онези, които ще дойдат в Балкана, след като са залезли „звездите“.
Спорът беше безцелен и това Бяно напълно ясно осъзна. И се реши да каже:
— Дори и да е така. Народът во веки веков ще запомни светлика на вас, истинските звезди. Ще възхвалява подвизите ви и ще черпи сили от спомена за тях.
Каза го, а не си даде сметка, че говореше за „залезлите звезди“ — и за Мавроди заедно с тях — вече в минало време.
157
„Евалла му правя“ — израз от епохата (нарядко се употребява и днес) в смисъл — „признавам му правото“ или „признавам му достойнството“.