— Не съм ви виждал много отдавна, господин Силдаров — каза Добри Чинтулов, когато раздвиженото множество в казиното го „изхвърли“ точно срещу Бяно Абаджи. — Да не бяха такива времената — той кимна към другата страна на салона, където, заобиколен от първенци и подлизурковци, беше пашата — щях да се кача да ви видя горе, на Барите.
— Навярно имате да споделите с мен нещо особено важно, господин Чинтулов?
— А, не от такъв характер, какъвто си помислихте — засмя се учителят и широкото му пълно лице стана съвсем кръгло. — Просто исках да ви поздравя, станали сте напоследък още веднъж дядо.
— Напоследък станах още два пъти. За кое внуче щяха да бъдат поздравите?
— Не знаех, господин Силдаров. До ушите ми стигна само радостта в семейството на негова милост. — Той се огледа с присвити очи и кимна към Боян, който като устабашия на преуспяващата нова работилница също бе получил покана за приема. — Видях го, вашия Стефан Боянов. Юнак! Да не му е уроки, но личи си яката Силдаровска жилка…
— Благодаря. Няма да скрия, че и мен ме зарадва тоя момчурляк…
— Разбрах, че има и друга радост в рода? Или чух погрешно?
Не можеше да се каже, че Бяно преливаше от радост, когато му отговори:
— Така е, господин Чинтулов, освен внучето Стефан, дъщеря ми Руска, Руска Кутьо Ганчева, ме дари наскоро с още един внук, Ганчо. Ганчо — на името на бащата на чорбаджи Кутьо — наблюдателният Чинтулов си отбеляза, че Бяно Абаджи не каза „зет ми“, а „чорбаджи Кутьо“, — когото навремето турците заклаха в Балкана.
— Силна, юнашка кръв е вашата, Силдаровската — засмя се повторно учителят. — Четири внука, и четирите все мъжки момчета! Да не беше в чашата ми най-обикновен чай, аз, знаете, не пия друго питие, щях да вдигна наздравица — и за кръвта, и за четирите юначета.
— А, защо? — вдигна своята чаша Бяно. — Важно е пожеланието, не питието… Наздраве!
Сияещ като месечина, Руско Миркович приближи към стола, на който се бе настанил Фабрикаджията.
— Свате Добри — каза, като се задъхваше от гордост и въодушевление, — да те запозная с братчето ми.
„Братчето“ всъщност беше една глава по-висок от него, с права стойка, която изпъваше европейските му дрехи, и леко пооплешивяло чело — белег, че не е чак толкова малък, както изглеждаше в очите на брат си.
— Абе ти да не си Георги? — попита Добри Желязков.
— Доктор Георги Миркович — нетърпеливо избърза Русчо…
— Доктор? Белким стана доктор, Георги? — Фабрикаджията се ръкува с новозавърналия се син на Сливен. — Аз те помня ей такова хлапе… Я кажи, я кажи! Къде завърши науките си, сине?
— В Монпелие, господин Желязков.
— Мон-пе-ли-е… Туй пък къде е?
— Във Франция, господин Желязков. В най-южния край на Франция, почти до брега на Средиземно море.
— Чудно, трябва да съм захванал да изкуфявам. Аз пък съм запомнил, че пое на север…
— А, не се самообиждайте — засмя се лекарят. — Наистина тръгнах на север, пък се върнах от юг. От юг и от запад.
Той разказа накратко одисеята си. Преди десет години старият приятел на Добри Желязков Иван Селимински, вече лекар в Букурещ, бе поискал „две по-будни сливенчета“, които да отидат в Русия да учат на негова издръжка. Заминал само един, Георги, братът на Русчо Миркович. Една година по-късно той бил вече в Одеската семинария заедно с още трима млади българи158. Не провървяло на Георги в Одеса, та се натоварил на една гемия и се озовал в Цариград. Там си получил пая от наследството на бай Вълко, баща си, та завършил католическото френско училище и после се, прехвърлил във Франция.
— И ето ме сега с лекарска диплома обратно в родния Сливен — завърши разказа си той. И продължи: не, нямало да остане, вече бил приел поканата на ескизаарлии да стане градски лекар при тях. Защо ли? Ами защото вярвал на старите, които казвали, че „никой не е пророк в родното си място“. Завинаги ли? А, не, теглело го насам, положително пак щял да дойде…
— Жалко, че няма да останеш още сега!… — непристорено въздъхна болният.
158
Заслужава да се изредят имената на тези общо четирима млади българи в Одеса, защото по-нататък всички са изиграли значителна роля за съдбините на България: Георги Миркович от Сливен, Драган Цанков от Свищов, Сава Филаретов от Жеравна и Иван Кишелски (бъдещият пръв български генерал — на руска служба) от Котел.