— Ясно! — обади се Стефан Гидиков. — Наш дълг е, ако не можем да запълним пропастта, поне да хвърлим мост през нея. Мост от миналото към бъдното. — Имаше мек глас, пък думите му звучаха твърдо и сухо. — И ако слушате мене, ние трябва да покажем на старите, че знаем своя дълг и ще си плюем на ръцете да го изпълним с чест, както подобава на родолюбиви българи.
— Прав е Гидика, ама не е и съвсем прав — каза Чинтулов, като в същото време се изправи и си потърси по-удобно място за сядане. — А преди него същата грешка направиха и Черното, и Панайот. Защо, драги ми господа, делим родолюбивите българи на стари и млади? Колко хора знам, дето са млади по години, пък в сърцата си са вехти и изхабени. И обратното — само тук, в Сливен, мога тозчас да ви изброя поне трийсетмина, които ние с лека ръка пишем за стари, пък всеки от тях по дух е колкото нас шестимата тук. Да не говорим за опита и мъдростта им.
— Вярно го рече даскал Добри — потвърди Боян. — Поне за моя баща ще ви кажа, срам не срам, че не мога на малкото му пръстче да се опра в народните работи и в мъдростта. Че и в телесната сила — комай да сплетем ръце, ще ме пречупи на две като…
Не можаха да разберат като какво би могъл да го пречупи Бяно Абаджи — отвън се почука по уговорения начин. Стопанинът на дюкяна Панайот Минков отиде да отвори, в същото време всички станаха на крака, влизаха хора, които се ползуваха от уважението им — Бяно Абаджи, поп Юрдан и Димитър Инзов. Поздравиха се, насядаха и за малко се възцари притеснено мълчание. И пръв Бяно, както е думата, строши леда:
— Каква стана тя нашата? „Пременил се Алия…“159 Преди трийсет години, Панайоте, се събирахме така да си шушукаме в задната стаичка на дюкяна на вуйчовците ти, сега пък в твоя дюкян… А вие — що? Чини ми се, че сте се поразговорили преди нашето идване.
— Така е, господин Силдаров — отговори за всичките Добри Чинтулов. — Недоволни сме ние, от много неща сме недоволни, но като че на първо място от себе си. Занемарили сме народните работи ние и допуснахме този наш Сливен, дето винаги е бил начело, сега да крета ако не към опашката, то поне най-много по средата.
— Не се самобичувайте чак толкова, приятели — окуражи ги Бяно. — До вчера беше война, цялата османска царщина беше на крак — кой можеше да стори повече? Важното е сънят и бездействието да не станат навик…
— Това го съзнаваме и ние — рече Миркович. — И решихме, че трябва да поправим допуснатата грешка. Най-добре го каза ей този, най-младият от нас: да хвърлим мост от миналото към бъдещето. И хубавият наш град отново да заеме лично място в борбите за вяра и народност.
— Пуши ли се тук? — попита Бяно и след утвърдителния отговор на Панайот Минков започна замислено да пълни чибука си. — Не ми се е случвало да строя мост — каза, — ала мисля, че ако се захвана, най-напред ще огледам бреговете. Ще рече, да проверя на какво ще се опре този мост. — Той затъпка с палец тютюна и извади чакмак, кремък и прахан. С училището сме добре, тъй преценявам аз. И трябва от сърце да кажем едно „хвала вам, Чинтулов, Инзов и хаджи Костов за постигнатото“. За съжаление не можем се похвали по църковните работи…
— Именно заради тях настоях на това събиране, момчета! — обади се на това място поп Юрдан и разтърси лъвската си грива. — Знаете ли вие, че преди седмица беше тук светиня му Иларион…
При споменаването на това име всички заговориха в един глас:
— Иларион бил тук!… Иларион Макариополски?… Как да не сме узнали, че най-личният от всички българи на днешния ден?…
— Преспа две вечери у дома — мрачно потвърди поп Юрдан. — Кому да кажех за него, с кого да го срещна? С гърчулята, дето са заели църквите ни ли? Или с тоя михлюзин поп Станчо?
— Не го обиждай, отче — застъпи се Добри Чинтулов. — Поп Станчо не е заслужил хулната ти дума.
Свещеникът изобщо не обърна внимание на забележката му:
— Светиня му Иларион ми остави требници и други богослужебни книги на наш, славянски език. Кому да ги дам, питам ви? Кои са свещенослужителите в града и каазата, които могат да си послужат с тези книги пред народа?
— Също и това е вярно — каза Димитър хаджи Костов. — Ние не само сме изостанали в борбата за българска черква, но ни липсват и такива учени свещеници, които да противопоставим на гърците. — И добави дипломатично: — Ако изключим отец Юрдан, разбира се…
— А, ще ме изключиш! — изръмжа похваленият. — Сякаш не се знам аз колко пари чина…