— Казаното от даскал Димитър аз ще повторя по друг начин. И по-нашироко. — Бяно беше извадил искра от кремъка и дюкянът се изпълни с приятно-тръпчив мирис на прахан. — Не знам дали турчулята спечелиха нещо от войната, но нашите елини положително спечелиха. Като изпъдихме Цукалата, те бяха позагубили почва под краката си. Сега обаче отново се изправиха, такива като Йоргаки, Евтим и Никола Феслията изплуваха като каймак, полека-лека хванаха общинските работи в ръцете си. Пък за църквата — да не говорим, тя е изцяло тяхна, елинска. — Бяно се обърна към Чинтулов. — Да не говорим и за оная ваша постъпка, даскале. Може сама по себе си да беше юначна тя, но беше недомислена. И неподготвена. Примерът от Цариград ни показва: църква не се отвоюва с едно юначно дело, а с дълга и търпелива работа. И с противопоставяне сила на сила. Е, сега стигнах до реченото от даскал Димитър. В школото ние надвихме, приятели, понеже имахме учители, с каквито елините не могат да ни излязат насреща. В църквата обаче не можем да се похвалим със същото. Така е в Сливен, така е и в цялата кааза.
Умълчаха се. Бяно Абаджи не бе изрекъл никакво обвинение, пък всички се чувствуваха повече или по-малко виновни.
— Е, Бяно Абаджи, опипахме почвата, както ти искаше — рече най-сетне Димитър Инзов. — Не можем да кажем, че е много твърда. Ама туй не бива да ни спира за моста, нали? Вместо да се вайкаме какво сме изпуснали, по-добре кажете как да сложим темелите на моста!…
Тази подкана отприщи сърцата. Всички заприказваха, едва се изслушваха, надпреварваха се да дават оценки и съвети. Когато Добри Чинтулов се зае да обобщи казаното, най-главното като че ли беше следното. Всички бяха съгласни, че учениците — особено учениците от Класното — са излезли по-напред от възрастните по знания; Чинтулов се нае след неделните служби да изнася уж проповеди, а всъщност просветни беседи пред по-старите, Панайот Минков щеше да се заеме със средното поколение, а Стефан Гидиков — с младите. Поп Юрдан, Злъчката и Димитър Черното трябваше да открият и непрекъснато да поощряват верни люде в каазата, които и просветата да издигнат на по-високо ниво, и да подбудят народа за църковна независимост. След много умуване се спряха на първо време на поп Янко от Котел, който вече неколкократно бе отивал „на нож“ с поп Костадин и другите гръкомани в селото160; поп Харалампи от Козосмоде161 — преди години турчин бе отвлякъл дъщеря му и оттогава той нямаше друга цел в живота извън борбата срещу потисниците от всякакъв вид и народност; да се повлияе на даскал Димитър Русков да се върне в родния си Градец и там да застане начело на просветното дело и на църковната борба (Бяно Абаджи обеща да се види с него и „да го натисне“ да изпълни тази задача за общото благо); в Медвен щяха да се доверят на даскал Буньо — така наричаха младия и извънредно родолюбив учител Господин Бъчваров, — за когото разправяха, че по обич към отечеството не отстъпвал на своя учител Димитър Русков; за Жеравна някои бяха чували добри думи за даскал Стефан Вълков и поп Тодор, но преди да им се доверят, решиха за благоразумно да поразпитат за качествата им — това пак прие за свой дълг Бяно Абаджи, който обеща да се поразговори със своя сват Жейно Литаш. Засега — толкова; за начало решиха да подемат борбата само в Сливен и тези селища с надежда, че захване ли да се пропуква гърчеенето, всички или поне още много други селища щяха да си родят и изтъкнат свои водачи.
Дотук нещата сякаш се решиха спокойно. Не беше така обаче, когато се постави въпросът за запопването на нов човек — хем просветен, хем отечестволюбив. Погледите някак от само себе си се насочиха към Димитър Инзов — нали още по времето на Цукалата си бе спечелил име на непримирим борец, пък който може да се пребори в училището, той няма да си поплюва и в църквата, — ала учителят поклати глава:
— Хич не се надявайте, хора. И не защото ме е страх някой път вместо „Амин“ да не кажа „мамицата…“ — Тук всички се разсмяха, защото познаваха цветистия език на Злъчката. — Знаете ме, че съм злъчка, сприхав и заядлив човек. Такъв вече си имаме — той показа с очи към поп Юрдан, — не ни трябва друг. Пък нека да не крием и не преувеличаваме — също и по знания не съм човекът, който ви трябва. За онова, замисленото от нас, нужен е съвсем друг — пак твърд в родолюбието си българин, но твърдостта му да е обвита с мека и приятна обноска, пък в знанието да е такъв, че Яни Сотировци да застават с подвити опашки пред него.
160
Малко отклонение от истината — за нуждите на романа тук малко позастаряваме поп Янко (иконом Иван поп Николов) от Котел, по-късно играл видна роля в църковните и национално-революционните борби. Всъщност е бил роден в 1841 г., а ръкоположен за свещеник едва в 1865 г.