— Ако думата ви е за Добри Чинтулов, аз съм изцяло против, господин Инзов — веднага се обади Димитър хаджи Костов. — Чинтулов е стълбът, на който се крепи цялото ни училищно дело.
— Нямах предвид Чинтулов, да пази бог — гъгниво се засмя Инзов. — Говорех за човек, който изобщо няма нужда да си пуща брада, за да замяза на един приличен поп.
— За мене! — потресено възкликна Черното. — Не може да искате това от мене, братя.
— И защо? — за пръв път днес се обади Боян — присъствието на баща му го притесняваше. — Пред нуждата на отечеството може ли някой да се позове на свои си някакви вкусове, привички и намерения?
Смутен и объркан, Димитър хаджи Костов се опита да хитрува:
— Не можем да оставим най-старата махала на Сливен, господа — Ново село, — без школо. Ако аз облека расото, кой ще поеме децата на новоселци? — И подхвърли предизвикателно: — Или може би ще проводите да ме замести Яни Сотиров?
И тук получи неочакван отговор който смая всички в дюкяна:
— Аз ще поема вашето място, господин хаджи Костов — отсече Георги Миркович. И се засмя на Чинтулов: — Надявам се, че господин главният учител ще ми се довери?…
— А назначението, за което говорехте? — продължи Черното.
— Ще уредя някак с Железник162 — някак безгрижно заяви Миркович. — И бих се радвал, ако сметнете, господине, че моята жертва ако не се изравнява, то поне приближава вашата.
— Моля ви, не искайте отговор начаса от мене — примоли се учителят. — Разбирате, такава крачка не е… Е, какво да ви обяснявам…
— Имаш право на тази отсрочка — кимна в съгласие поп Юрдан. — То само негова милост — той кимна към Бяно — ме запопи с една яка плесница и къде, мислите? Насреди Нурул Кудус джамия…
Щеше да избухне всеобщ смях, но Стефан Гидиков го спря още в началото?
— Господа, господа, изслушайте и мене, господа. — И когато видя, че е събрал в себе си вниманието, продължи: — Ще си позволя да поправя Бяно Абаджи. От войната може да са спечелили нашите „елини“, но ние имаме силата не само в училището, господа. Цялата младеж е наша, готова е не само за църковна, но и за… Е, разбирате ме, господа, няма защо да ви го казвам с думи. Но трябва да го имате предвид, когато ще преценявате положението в нашия любим град. Тук, именно тук припламна най-напред искрата любородна и като запален барут се разпростря по цяло Българско. Това също… това също… — Той искаше да каже и още нещо, но се смути, пообърка се. Обаче вместо да млъкне, най-неочаквано запя:
Първо Боян и Панайот Минков се присъединиха към него:
След малко ги последваха също Черното, Бяно Абаджи, поп Юрдан и Злъчката. Запя и доктор Миркович, но като не знаеше думите, само тананикаше заедно с другите. А песента се лееше ли, лееше:
Когато изкараха цялата песен до
Бяно се прекръсти благоговейно и рече с упование:
— Амин! Трижди амин! — И добави: — Който е наредил тази песен, той е истински светец на нашето племе, господа. И един ден името му ще бъде наравно с отца Паисия и с Неофита Бозвелията…
Оглушително мълчание последва думите му. Оглушително и изумено.
— Наистина ли не знаете кой е наредил песента, господин Силдаров? — с недоверие запита Димитър хаджи Костов. И когато Бяно потвърди, кимна към ъгъла: — Вижте тогава светеца ей там…
А в ъгъла, седнал върху чувал с ориз, се бе прегънал Добри Чинтулови хлипаше разчувствувано, а сълзи на благодарност се стичаха по широкото му добродушно лице.
— Ама вярно ли?… — слисано попита Бяно.
— Как не? — отговори му Стефан Гидиков. — А да го чуете и когато я свири пред учениците си на своята вълшебна цигулка!
И тук стана нещо, което никой не би могъл да предвиди: Бяно Абаджи, най-възрастният мъж в стаята, отиде до учителя, отложи калпака от главата си, коленичи пред него и преди той да успее да се дръпне, целуна десницата му…