През отворената врата долетя далечен неясен шум. Идваха ли? Добри Чинтулов издигна тетрадката и долепи устни до нея. После я изгледа втренчено. Какви бяха тези пресни капки по нея? Текло ли е в ракличката?
— О, господи!… — изпъшка гласно, после, все така зашеметен, с рязко движение хвърли тетрадката в огнището и пламъците лакомо я поеха.
Не мина много време и няколко заптиета — водеше ги лично бьолюкбашията Топчи Ахмед — нахлуха в килията му.
— Чък дишаръ̀!163 — кратко му заповяда Топчи Ахмед. А на своите нареди: — Започвайте!
Час по-късно вече водеха учителя към хапуса. Тъй като той не можеше да носи сам всичките си училищни книги и тетрадки, някои от заптиетата му помагаха.
— Няма да успееш — мрачно каза поп Юрдан. — Али ефенди те мрази, бате Бяно, и щом ти се застъпваш за даскала, той на пук ще го задържи!
— Не съм казал, че ще почукам на неговата врата.
— Али ефенди е алчен — замислено проточи Панайот Минков. — Дали не държи вече девети ден Добри Чинтулов в зандана, за да бъде смазан по-добре? Да знаем, че е така, да съберем помежду си и…
— Не, оставете на мене! — настоя Бяно. — Намислил съм нещо и искам да го сторя. Пък ако не успея, тогаз може да опитаме с подкуп…
Намисленото от него беше да потърси посредничеството на Садък паша Чайковски (който със своя казак-алай отново бе в Сливен). Имаше основание да храни надежди — от устата на пашата-поляк неведнъж бяха се дочували думи за отечестволюбието и против насилничеството…
Потърси среща с него и му каза молбата на цялото сливенско християнство. Михаил Чайка-Чайковски наистина проявяваше изумителна щедрост в думи, като „патриотизъм“, „борба за свобода“ и пр., но пашата Мехмед Садък предпочиташе да стои настрана от парливите въпроси на властта, особено когато те не се отнасяха пряко до него, до семейството му или до казак-алая. И той вече подбираше думи за любезен отказ, когато Бяно му спомена, че е задържан всъщност не учителят Добри Чинтулов, а поетът, че не оръжие, а родолюбиви песни гният в тъмницата.
— Какви песни ли? — отговори на въпроса му посетителят. — Такива са те, които оплаквате горкото положение на роба и се опитват да му вдъхнат вяра в утрешния ден… и в собствените му сили…
Почти нищо не съдържаше този отговор, но, кой знае защо, те припомниха на пашата за сънародника му Адам Мицкевич. Нали и той умря в прокуда заради песните си? В съзнанието му се мярнаха стихове от „Конрад Валенрод“ и от последната част на „Задушница“, а пред вътрешния му поглед — сцената на изпращането на болния поет от Бургас, когато българите, видели в него брат по съдба, на тълпи го съпроводиха до кораба му. И какво? — запита се Садък паша. — Мигар неграмотните бургазлии са способни на повече благородство от него, родения дворянин и водач на борците за свобода?
Като стигна до това място в мислите си, пашата вдигна ръка — нека уважаемият Бяно Абаджи не хаби повече красноречието си и да остави всичко в неговите, на Садък паша, ръце. И когато Бяно си отиваше, до ушите му стигна заповедта на пашата, с която искаше парадния си мундир…
Мислеше, че е някой закъснял мющерия, но се излъга — пред вратата на долапа, задъхан и плувнал в пот, стоеше учителят Добри Чинтулов.
— Дойдох да ви благодаря, господин Силдаров. За мен не беше особено трудно да разбера на кого дължа…
— Хайде, хайде! — прекъсна го Бяно. — Всеки на мое място би сторил същото. Нека не говорим повече, важното е, че сте на свобода. Пък тъй като това е голямо събитие, да влезем вътре и да го полеем.
Влязоха, но не го поляха — при Бяно не се намираше чай, пък друго питие учителят не признаваше. Поседнаха. И гостът каза неочаквано:
— Когато премислям нещата, не зная дали благородната ви постъпка е била основателна, господин Силдаров. Аз… аз просто не я заслужавам.
— Вие ли, учителю? — Бяно се засмя благодушно. — Вие? Ами че вие сам струвате колкото половин Сливен, ако не и повече.
— Не, не — продължаваше да не се съгласява Чинтулов. — Когато гледам назад… а и напред също, аз виждам в себе си само… само един най-окаян страхливец. Не бързайте да ме разтушавате, господин Силдаров. Точно окаян страхливец, това съм аз. Изгорих тетрадката си с песните, сега приех поканата на ямболии и отивам главен учител там.