Още неосъзнал напълно каквото се бе случило, Йоргаки понечи веднага да рипне отново на крака. Понечи и начаса се отказа — шиповете така се бяха впили в дрехите и месата му, че всяко помръдване съдираше по малко и от едните, и от другите. Опита се бавничко и с осторожност да се освободи от тази бодлива прегръдка на плета, ала и сега не успя. И като преглътна срама и големството си, се примоли:
— Елате бе, момчета. Елате ме отървете от…
— Слушай, чорбаджи — прекъсна го хаджи Димитър, като се понаведе над него. — Слушай добре, че да разбереш защо се озова в трънака. Ако беше само твоето мандзосване164 заради пустия ти имот, щеше да се отървеш с изслушването на една песен. Ако пък беше само налитането ти на бой, най-много да отнесеше един-два пестника.
— А тогаз?…
— Защо си в трънака ли? Ей-сега ще ти стане ясно, чорбаджи. Ти помниш ли, когато преди години се врекох да ти върна тъпкано за мюзеверджийствата ти? Или си помисли, че хаджи Димитър е човек, който ще забрави клетвата си?
В съзнанието на Йоргаки се появи смътната картина на една топчеста детска главица, от устата на която се леят люти закани.
— Ама как може бе, хаджи — захвана той, докато все още стоеше така, с краката нагоре. — То бива, бива, ама чак толкоз злопаметство…
— Стига приказки! — сряза го отново младежът. — Измитай се, зер ни се развали хубавото настроение и не отговарям какво може да стане насетне…
— Но аз…
— Стига! — Очите на хаджи Димитър бяха загубили присмехулството си и сега гледаха остро и кръвнишки. — Тоя кол виждаш ли, чорбаджи? Докато река „три“, не си ли пресполовил пътя до Сливен, ще заиграе и той. Едно-о-о… две-е-е…
Чорбаджи Йоргаки бе разбрал, че с този бамбашка божигробски хаджия не минават пазарлъци, та като остави по бодлите половината от потурите и елека си, ведно с парчета от кожата, изтръгна се от плета.
— Три!… — чу гласа на хаджи Димитра и колът се стовари по задника му, като го изхвърли към портата. — Сега вече можеш да имаш старата ни сметка за уредена!
Това беше последното, което стигна до слуха на раздърпания чорбаджия. Защото миг по-късно той вече бе свил уши и препускаше на подскоци като заек надолу към града. Зад него склоновете на Урум-тарла и Бармук-баир се огласиха от дружно подетата песен:
Бягаше към Сливен Йоргаки, а болката по изподраната снага и срамът да бъде надвит от нищо и никакво келеме го изгаряха отвътре. Учудването и смехът на излезлите на разходка сливналии, които спираха да видят смачкания му каяфет (чорбаджията бе оставил в трънака дъното на потурите си, та сега се виждаха белите му гащи), съвсем не спомогнаха да се разсее неговият гняв. И тъй както беше раздърпан и окървавен, той изтича право в конака. Приятели бяха те с каймакамина Мехмед Салих бей, пък и простъпката не беше малка, та беят начаса проводи нагоре срещу течението на Куруча Абдула чауш и няколко заптиета — да задържат младите капасъзи и да ги хвърлят в хапуса.
Стражата завари веселата дружина така, както я бе оставил злополучният чорбаджия — излегната на земята и с бъклица, която обикаляше от ръка на ръка. Като ги гледаше такива млади и зелени — още момчета, не мъже, — чаушинът се почуди как човек като чорбаджи Йоргаки е могъл да изпати от тях. Ала той нема̀ време да недоумява: едва си придаде строг израз и с тежки думи заповяда на виновниците да тръгват към кауша, когато го преряза остра болка и пред очите му притъмня — хаджи Димитър го бе хлопнал с бъклицата по главата.
Видели началника си да се сгромолясва пред тях, заптиетата наизвадиха оръжията, един даже свари да гръмне по дръзкия нападател, но в бързината не улучи. До втори изстрел не се стигна — другите от тайфата се нахвърлиха върху тях, повалиха ги, отнеха им оръжията и докато се опомнят, измъкнаха учкурите от потурите им и с тях ги навързаха по околните дървета, като ги нагласяваха така, че да могат да се гледат един друг. После предадоха цялото събрано оръжие на един пъдар, който се случи да минава наблизо, и като размахваха празната бъклица, тръгнаха с песен към града…
Тази невероятна случка — да бъдат нападнати първо чорбаджи Йобргаки, а после и няколко заптиета — потресе Сливен.
Излишно е да се казва, че още до вечерта хаджи Димитър бе заптисан и така се осъществи първото му запознанство с твърдостта на дюшемето в кауша. (Не стоя дълго там — приятелството на баща му с кадията Али ефенди и няколко подходящи подаръка спомогнаха простъпката да мине като „детска им работа“ и наказанието да не е бог знае колко тежко.) И името му — от днес нататък Хаджи с главна буква заради уважението на людете — прогърмя в цъфтящия и многолюден балкански град, простите, но верни на род и отечество люде се възгордяха с него. Мнозина думаха:
164
Мандзосване — диалектна дума от Сливенско, която означава мърморене, опяване, досадно повтаряне на едно и също нещо.