— Туй пиле, синът на Никола Кебеджията, един ден ще излети толкова нависоко, че от сянката му ще потръпне всеки турчин, стъпил на българска земя…
И не сгрешиха в предсказанията си.
Слухът за нечувания подвиг на младия Хаджи Димитър до вечерта не прекрачи може би само един праг в Сливен — затворен за него и за всичко друго остана единствено домът на чорбаджи Евтим Димитров. Там днес се водеше къде-къде по-важен разговор.
Като се наспа следобед, Евтим чорбаджи поизлезе из града да се поразходи и да размени по някоя дума с приятели. В такива случаи той обикновено се връщаше доста късничко и най-често — порядъчно сръбнал. В този августовски ден обаче привичката беше нарушена — Евтим се прибра скоро-скоро. И личеше, че го е подгонила назад добра новина — докато пресичаше просторния си двор, той сякаш не ходеше, а се носеше на една педя във въздуха, доколкото това изобщо можеше да се помисли за пълно и тежко тяло като неговото. Щом изкачи стълбите до горния кат, той начаса напъди слугините, а повика Йосиф и Златина в посрещника — още един белег, че предстоеше да каже нещо едновременно радостно и тържествено.
— Скоро тук ще се пие сладка ракия, деца! — започна възбудено, като търкаше длани. — От съвсем сигурен човек научих, че само до ден-два тук ще се изправят сватовници, за каквито не сме и сънували…
Той очакваше, че при тези думи синът и дъщерята ще зяпнат от изумление, но те не проявиха повече от най-обикновено любопитство.
— От самия Садък паша, деца! — тържествено обяви Евтим. — Чувате ли, самият Садък паша щял да праща сватовници за тебе, златна Златино!
Странно: Златина не само не се зарадва, но напротив — лицето й някак окаменя, а под устните се появи онази волева трапчинка, която Евтим помнеше от братовчедката си. Само Йосиф благоволи да попита:
— Сигурно ли е, тате? Да не излезе кьорфишек?
— Кьорфишек ли? — възмути се бащата; възмущението му всъщност бе предизвикано не от съмнението на Йосиф, а от отсъствието на радост у Златина. — Научих го от чорбаджи Хочо, пък той, както знаете, по два пъти всеки ден си пие кафето в казак-алая. — Беше вярно: споменатият Хочо бе изкупил правото на единствен доставчик на храни за алая и минаваше за вътрешен сред офицерите му. — Та той ми подшушна одеве в метоха — сигурно било, че Садък паша ще провожда сватовници да искат тебе, златна Златино, за големия му син Адам!…165
Както и преди малко, девойката не проговори, само устните й станаха някак по-тесни, по-сурови. А Йосиф се засмя — повече ехидно, отколкото радостно:
— Е, какво? Наша Златина ще я правим кадъна, а?
— А, не! — сепна се бащата. — Адам е като баща си на турска служба, но не се е потурчил. — После започна да го хваща гняв. — Ами ти бе? — рече на дъщеря си. — Да не си чакала на султана сина да те поиска, че се цупиш сега като…
И тогава Златина за пръв път проговори. Каза нещо, от което косата на баща й настръхна, а по гърба му сякаш полазиха мравки. Самите й думи бяха страшни, но по-страшна от тях беше ледената решителност, с която момичето ги произнесе:
— Нека да дойдат сватовниците — рече бавно. — Ако получат съгласие от тебе, когато ги изпратиш до портата и се върнеш, ще ме намериш да се люлея на гредата в собата.
Когато най-сетне успя да отвори уста, Евтим заекна:
— Ама ти… Какви ги… С всичкия ли си?… Глупости!…
— Не са глупости, тате. Познаваш ме, та няма защо да мислиш, че празнословя. Каквото рекох, това и ще бъде!
Поразен, Евтим чорбаджи отложи калпак и избърса чело с опакото на ръката си. Помълча замислено, после заповяда на сина си:
— Иди донеси едно бърдаче от долу. — Йосиф изпълни желанието му, бащата отпи няколко глътки ракия направо от чучурчето и след тях вече по-спокойно можа да попита дъщеря си: — Поне ще имаш ли благоразположението да ми довериш защо така серт, така наежено…
Златина знаеше, че баща й се ползува с име на пресметлив и суров, даже понякога жесток човек, но че към нея изпитваше невероятна за него, просто болезнена нежност. И разбра, че сега е моментът да се възползува от нея. Тя отиде до него, обгърна врата му, после — както някога честичко правеше като дребосъче — се настани на коленете му.
165
Намерението на Садък паша Чайковски да ожени сина си Адам „за една красива българка от Сливен“ не е измислено от автора — срв. В. Смоховска-Петрова. Михаил Чайковски… стр. 150 и под черта — лично събраните от нея сведения „от най-старите жители на града“ за случката.